Многоръкият бог на далайна

После си помисли за Йороол-Гуй и това реши нещата — пътят назад беше по откритото крайбрежие, където господарят на далайна можеше да се появи всеки миг, но едва ли щеше да се навре в тесния залив край страната на изгнаниците.

И Шооран викна Ай и й посочи на север.

На света бяха останали само две огнени блата — ограждаха страната на изгнаниците от север и от юг. Някога безбрежният далайн сега не стигаше до Стената на Тенгер, а само до граничните оройхони. Блатата бяха дълги по три оройхона, но ако се минеше по мокрото, пътят ставаше по-къс — само един оройхон. Шооран обаче знаеше, че точно там са разставени постовете, и затова пое през пушещия влажен ад. Ай безропотно го последва — само от време на време кашляше и държеше ръка пред устата си.

Този път пътят през кипящия нойт беше по-труден от всякога: горещата земя пареше краката му през тънкото парче кожа, която всеки момент можеше да се разпадне. И когато видя барикадите, зад които стояха стражите, Шооран тръгна право към тях, за да се махне час по-скоро от нажежения ад.

— Назад! — викнаха отсреща. — Нямате работа тук! Не ви искаме!

— Аз съм Шооран, разказвачът — викна и Шооран. — Обиколих целия свят и сега се връщам вкъщи!

Над барикадата от кости се показа церег. В свободната страна на изгнаниците не обичаха думата „церег“, но човекът, който се изправи срещу тях, беше именно церег. Добре въоръжен и излъчващ заплаха. Церегът смъкна маската, скриваща лицето му, свали и гъбата, през която дишаше, и Шооран видя, че е Жужигчин.

— Познах те! — викна Жужигчин. — Срещнахме се най-после, а? Да не си мислиш, че съм забравил колко са остри иглите в обущата ти!? — Жужигчин като че ли понечи да скочи от барикадата, но като видя, че Шооран бърка в пазвата си за бича, реши да остане горе. — Махай се! — викна злобно той. — Не ни трябваш тука!

— Хайде — каза Шооран на Ай и като внимаваше къде стъпва, я поведе назад.

Успяха да минат втори път през тлеещия ад, и то пак така, че стражите на Добрите братя да не ги видят. Шооран едва издържаше болката — нойтът се просмукваше през парчетата кожа, с които беше увил краката си.

Вечерта стигнаха сухата ивица и пренощуваха в развалините на стария каторжнически лагер. На следващия ден пак се криха там. Шооран доразкъса жанча си и омота краката си с парчетата — знаеше, че не могат да издържат дълго, но той и не мислеше да върви дълго. Искаше да се върне в страната си напук на всички като Жужигчин, които не искаха да го пуснат в нея.

През нощта минаха по самия ръб на мокрите оройхони. Този участък беше изсушен още преди две години, но все още имаше големи купчини боклуци и все така се издигаше изоставената, килната на една страна топачка. Шооран не се учуди. В една нормална страна всичко това щеше да е прибрано и тук щеше да расте хлебна трева и да живеят хора, но това не беше нормална страна — в тази страна всичко беше на всички и значи нямаше кой да работи.

Ай отиде до мокрото и донесе чавга. Скриха се в боклуците и изчакаха да мръкне, а после беше ред на Шооран да излезе на брега. Земята пареше краката му, но той все пак издържа и стигна до далайна. Първият оройхон, който построи, унищожи огнените блата в околността, вторият изсуши цели три оройхона и отвори към страната на изгнаниците широк път.

На заставите от двете страни на границата ревяха раковини и пламтяха факли — двете армии се готвеха да отразят нападението на противника. Шооран обаче беше съвсем спокоен и се върна при Ай. Тя спеше, свита на кълбо под напуканата рибешка кожа, с която я беше завил. Той я вдигна на ръце и тя, без да се буди, го прегърна през врата. Шооран я понесе напред. Парцалите се смъкнаха от краката му и той вече газеше до глезените в бликналата от земята вода — и притискаше до гърдите си мъничкото безполово същество, което беше станало за него и жена, и дъщеря, а може би и цялото човечество.

Да се влезе в страната на изгнаниците наистина не беше лесно, но влезеш ли, нямаше кой знае какви проблеми, стига да си вървиш по синора и да не поглеждаш към чуждите имоти. Сухата ивица пък беше свободна за всички. Шооран и Ай бързо стигнаха до своя оройхон — до бившия си оройхон, където навремето беше нивата на Шооран и където би трябвало да живеят старите им приятели.

На малката нива на Топения обаче работеха някакви непознати. Шооран не ги заговори, а тръгна към палатката на Койцог. Спря пред нея, почука по колчето на вратата и отвътре излезе Тамгай. Погледна го, отначало не го позна, после ахна: „Ти ли си? Върна се значи!“ — и се разплака.

— Върнах се — каза Шооран. — Койцог къде е?

Тамгай обърса сълзите си, посочи към далайна и каза: — Няма го.

— Как така? — възкликна Шооран. — Нали нямаше да бъде повече сушач?