Многоръкият бог на далайна

Мазолестата пета не бил получил прякора си току-така. Още като бил съвсем мъничък, на възраст, когато другите деца тепърва прохождат, той бягал от майка си и баща си чак на съседния оройхон. Наказвали го, биели го, взели му дори обущата — а той продължавал да бяга дори бос. И затова ходилата му се покрили с мазоли, дебели и твърди като кост, и нямало шип или трън, който да може да ги пробие. Мазолестата пета излизал бос дори на мокрото и обикалял там съвсем спокойно, все едно е с обуща с двойна подметка.

Родителите му умрели и му оставили в наследство една нива и здрав разум, но той не успял да се възползва от наследството. Здравият разум му казвал: „Трябва да си обработваш нивата и да имаш какво да ядеш“ — но Мазолестата пета не послушал здравия разум и тръгнал на път, и нивата я дали на други хора.

Той не се огорчил много, а рекъл:

— Всичко съм видял на моя оройхон, всичко съм видял, и на съседните, сега искам да видя останалите чудеса, защото много слухове се носят за тях под небесната мъгла.

И обиколил всички оройхони в страната, и видял всичките безбройни чудеса на тях, и здравият, разум му казал:

— Всичко видя вече, време е да спреш и да си починеш.

Но Мазолестата пета само се засмял и продължил пътя си. Обиколил всички мокри оройхони и слизал бос във всеки шавар, защото не искал да пропусне нищо интересно, и живеещите в нойта твари не можели да му сторят нищо. Шиповете на гвааранзите се чупели в твърдите му мазоли, бодлите на тукката не можели да ги пробият. Накрая обиколил всички шавари, омръзнало му да дразни шаварните зверове и здравият разум се обадил пак:

— Върни се вкъщи и живей като всички други хора.

Мазолестата пета обаче не се съгласил — нали още не бил обиколил огнените блата. И тръгнал да обикаля всички димни царства, в които няма нищо освен огън и кал и където дори и най-здравите обуща почват да тлеят и накрая изгарят, но босите му крака не знаели що е умора и що е болка. Не видял обаче нищо интересно и бил недоволен.

— Видя ли — казал здравият разум, — трябваше да ме послушаш. Вече обиколи цялата вселена, няма ли най-сетне да спреш?

— Не — рекъл Мазолестата пета. — На човека му са дадени крака, за да върви. И са му дадени очи, за да гледа. Ще продължа.

— Къде? — възкликнал здравият разум. — Нали обиколи целия свят.

— Но го обикалях — рекъл Мазолестата пета. — В кръг. А човек трябва да върви направо, защото иначе може да сбърка пътя.

И тръгнал направо, за да не сбърка пътя.

Скоро обаче пътят свършил — Мазолестата пета бил стигнал до аварите.

— Стой! — викнал здравият разум. — Тук пътят свършва!

— Значи ще вървя без път — рекъл Мазолестата пета и стъпил с босия си крак на авара.

— Спри! — викал, здравият разум. — Там не може да се ходи! Като ти се върви толкова, поне завий!

— Да не съм жирх да завивам — рекъл Мазолестата пета. — Ще вървя направо.

И навлязъл в огнената страна, където не бил стъпвал човешки крак.

А здравият разум, хленчел и плачел, и аварите изгаряли непоносимо, но Мазолестата пета продължавал напред, защото бил разбрал какъв е смисълът на живота му: да не спира, да не се отклонява и да не се връща назад. И кожата на мазолестите му ходила се овъглявала, и пушеци се издигали около нозете му, и с всяка крачка ставало все по-страшно, и здравият разум се побъркал и можел вече само да хленчи и да твърди:

— Бог е направил тази земя, за да не ходиш по нея.

— Значи трябва да ходя по нея — смеел се Мазолестата пета. — Иначе какъв е смисълът да има бог и какъв е смисълът на заповедите му?

Накрая пред него се изпречила стената, издигната от мъдрия Тенгер още в незапомнени времена. И стената нямала край нито на едната, нито на другата страна, а върхът и се гибел в небесната мъгла.

— Това е краят! — заридал здравият разум.

— Пътят няма край — възразил Мазолестата пета. — Това е просто преграда.

— Това е твоят край, глупако! — викнал здравият разум. — Погледни си краката — мазолите вече ги няма, овъглиха се и изгоряха! Вече не можеш да се върнеш и ще изгориш тук, без да докажеш нищо на никого!

— До стената остават само още три крачки — казал Мазолестата пета. — И трябва да ги направя. Но и там няма да спра, а ще блъскам, тази стена, докато я разруша, защото желанието да знам какво има пред мен е по-силно от болката и от страха.

Мазолестата пета не се върнал при хората и скоро пушеците от овъглените му крака се разнесли високо над аварите. Ясно е какво се е случило там, до Стената на Тенгер. Но някои разправят, че от време на време оттам подухвал вятър, все едно през отворена врата, и разправят още, че Мазолестата пета все така вървял нанякъде, отвъд края на света, оттатък безкрайността.