Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

Изобщо не мислеше да пречи на илбеча — отдавна се беше съгласил с Моертал, че строителят трябва да се остави на мира — но виж, все пак трябваше да направлява действията му. Ако баргедите не лъжеха или не се лъжеха, илбечът щеше да отиде в земите на старейшините и дори на Добрите братя, за да стесни устието на последния широк залив. Ванът обаче не искаше това. Илбечът трябваше да строи тук и да умножава земите му. Така че сияйният ван беше поставил многобройна охрана там, където доскоро бяха пушили огнените блата и самотно се беше издигал Търговският оройхон. Официално охраната беше срещу скитници, понеже в момента по тези места не минаваше никаква граница: страната на старейшините се беше подчинила на войските, вкарани в нея от Моертал, и населението беше положило клетва за вярност.

Точно това беше вторият въпрос, който тревожеше царствения ван много повече. Въпросът за безупречния Моертал… Моертал, който умело беше управлявал най-неудобната провинция, а после се беше отказал от нови земи… Моертал, който успешно беше воювал с изгнаниците… Когато беше повдигнат въпросът кой да оглави армията, изборът естествено падна върху Моертал. Но пък тогава никой не си и помисляше, че може да се спечели толкова голяма победа и да се завладеят не само два-три оройхона, а цяла страна, в която при това се издига безценният Кръст на Тенгер. Днес Моертал управляваше провинция с невъобразимо големи размери и командваше войска, която буквално го носеше на ръце. Освен това съгледвачите докладваха, че в завоюваната страна продължават да работят много от старите баргеди и че имало дори и цереги, оцелели по време на владичеството на Добрите братя. И че всички тези хора смятали за свой повелител първо Моертал, а чак след това него, вана. Какво излизаше — че да си победител е по-опасно, отколкото да си нападнат. Още повече след като няма граници и не знаеш откъде да се пазиш. На запад нещата също не вървяха добре: одонтът Юхааз съобщаваше, че изгнаниците се били появили в ъгловите земи. Нали съвсем наскоро бяха усмирени тия изгнаници, какво искаха пък сега?

Ванът стана, погледна раздразнено престилката си и я смъкна. Десерта да го правят готвачите — човек не може да мисли само за ядене, иначе и него ще го изядат. Да си готвач наистина беше по-лесно, отколкото да си политик — политическата кухня е много по-сложна. Ванът беше назначил благородния Юхааз за западен одонт след свалянето на Хооргон и бунта на синчето му. Беше го избрал, защото беше глупав и верен до смърт. Щом обаче съотношението на силите се беше променило, Юхааз се беше изложил с ъгловите земи. Два оройхона не са шега работа! Моертал пък беше избран, защото беше умен и талантлив. Вече обаче беше станал опасен и затова беше решено да го поканят на заседанията на съвета, да му въздадат почести, а после да го нагостят с риба от далайна. Земите му щяха да бъдат разделени на дванайсет провинции, всяка с отделен одонт: четирима от армията, четирима от заслужилите баргеди и още четирима от благородническо потекло. Толкова много одонти нямаше да могат да се споразумеят за общи действия и щяха непрекъснато да се дебнат. На север обаче, където войната все не спираше, наистина му трябваше добър военачалник, човек като Моертал — жалко, че бяха решили да посветят името му на Многоръкия… Е, да, да си готвач имаше и още една страна — че ако дадена подправка не ти трябва за определено ястие, можеш да си я запазиш за следващото. Хората обаче, уви, не стават за запаси — много бързо се развалят.

Владетелят изми ръцете си с топла вода, даде указанията си за десерта и нареди на прислугата вече да носи обяда в покоите му. Храненето не беше чак такова свещенодействие като приготвянето на храната, така че докато обядваше, великият самодържец успя да изслуша няколко съобщения. Първото го зарадва — един от приближените му баргеди се вмъкна в залата, наведе се над ухото му и прошепна:

— На изток има нов оройхон. — И после, след едва забележимия жест на вана, послушно разгъна картата, която носеше, и показа точно къде се е родила новата земя.

Ванът кимна доволно. Беше се опасявал, че илбечът ще успее да се измъкне през мягмара, но той все пак беше останал в страната. Изникването на новия оройхон на изток обаче означаваше, че мъдреците са прави, като твърдят, че чудотворецът ще търси начин да отиде в древните земи. Мъдреци, не мъдреци — лесно се управляват хора, след като знаеш какво мислят и какво ще предприемат.

— Удвоете постовете — заповяда ванът. — И жирх да не може да мине през тях! Но да не убиват никого, дори последния скитник. Само да връщат всички там, откъдето са дошли.

Точно преди края на обяда дойде друг чиновник и докладва:

— Пратеници от Моертал. Молят за аудиенция.

— Въведи ги в залата за приеми — каза ванът, стана и без да обръща внимание на запечените плодове, излезе в градината да се разходи под дърветата. Нямаше защо да бърза — пратениците не биваше да разберат, че ги е очаквал с нетърпение. Напротив, те трябваше да чакат търпеливо и да треперят.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза