Многоръкият бог на далайна

Патрулът спря и войниците недоволно заоглеждаха Шооран и Ай — а той за кой ли път си помисли, че в страната на изгнаниците вече не са останали истински изгнаници: нощните пархове невероятно бързо бяха свикнали с новите си роли, а пък специално тези войници, доколкото можеше да съди, изобщо никога не бяха стъпвали на мокрото, ами си бяха истински цереги, навреме разбрали накъде вървят нещата и решили да минат на страната на властниците, за да си запазят положението. Навремето обаче щяха да знаят какво да правят с някакъв си скитник, а сега не бяха сигурни и се колебаеха. Изведнъж Шооран с удивление видя, че в групата им е и понатежалият, но все още як Боройгал. От колана на бившия палач стърчеше покритата с резба дръжка на широк ятаган — символ на одонтска власт.

— Нищо не съм откраднал — каза Шооран. — Аз съм свободен човек и вървя по свободна земя.

— Не бил откраднал!? А това какво е? — И селянинът подскочи към Ай и посегна да грабне цвета от косата й.

Шооран го перна през ръката и го блъсна толкова силно, че той отхвърча на няколко крачки и се удари тежко в оградата.

— Това е паднал цвят — каза Шооран. — Не струва нищо.

Церегите ги наблюдаваха безучастно и като че ли мислеха да си тръгнат и да ги оставят сами да разрешат спора си, но внезапно Боройгал — гледаше някъде над главата на Шооран, все едно изобщо не го виждаше — каза:

— Кой си ти? Гласът ти ми е познат.

— Гласът ми е познат на мнозина — отвърна Шооран. — Аз съм разказвач.

— А, не увъртай! Никога не съм ходил да слушам разказвачи, обаче твоят глас ми е нещо прекалено познат…

И Боройгал излезе напред и огледа Шооран първо от едната страна, после от другата — заставаше така, че белезите на дясната му буза да не се виждат. После доволно изхъмка и каза:

— Ти си шпионинът на вана! Беше тук, когато изчезна Хооргон. А сега са те пратили да убиеш мен, нали? Нали? Няма да стане! Вържете го!

Шооран измъкна бича изпод жанча си, но Боройгал беше прекалено близо до него и нямаше как да го развърти, така че само го удари в лицето с тежката дръжка. В същия миг един от церегите заби копието си в ръката му, двама други се метнаха на гърба му, повалиха го, извиха му ръцете и почнаха да го връзват. Ай мълчешком скочи и захапа падналия Боройгал за бузата. Той изрева и замахна с огромния си юмрук. Такъв удар би убил всяка жена на място, но лекичката Ай просто отхвърча настрана, претърколи се и веднага пак скочи, готова отново да нападне. Съскаше като раздразнена тукка.

— Бягай! — викна й Шооран. — Бягай при Еетгон, той ще ни помогне!

Ай се обърна и хукна. Когато трябваше, патравата й походка се сменяше с невероятна бързина — че как иначе можеше да се отърве от атаките на Йороол-Гуй?

— Хванете я! — изхърка Боройгал.

Шооран успя да се извърти и да спъне войника, който понечи да затича след Ай, и докато той се изправи, а другите разберат какво става, тя вече беше далече.

„Ако стигне до мокрото, ще им се изплъзне“ — помисли Шооран. Много добре знаеше как Ай може да се крие в хохиура.

Церегите се струпаха около него и почнаха да го ритат. Иглите на обущата им трудно проникваха през дебелия жанч, но все пак проникваха и след няколко секунди Шооран припадна от болка.

Боройгал беше назначен за одонт само преди три дни. Титлата „одонт“ официално беше забранена в свободната държава на изгнаниците, но как иначе да се нарича човек, назначен да управлява оройхони? Така че той преспокойно беше запасал костения ятаган и поне насаме мислеше за себе си като за одонт.

Отначало, когато отрядите на нощните пархове бяха дошли в ъгловите земи, Боройгал изобщо не мислеше за издигане в живота, а просто трепереше за кожата си — нали при последните трима владетели беше палач и беше натикал в шавара десетки изгнаници: значи имаше от какво да го е страх. След това обаче реши, че трябва да е по-смел. В края на краищата на всяка власт й трябваха палачи, а кандидатите за тази длъжност съвсем не бяха много. Така че, когато един ден видя заобиколения от охраната си Суварг, Боройгал високо извика:

— Здравей, владетелю Суварг! Радвам се да те видя!