Многоръкият бог на далайна

Ванът се качи на древния тесег, издигнат тук още от прочутия му прадед. На върха му се извисяваше стар като света туйван — грапавият му дънер сякаш бе изсечен от камък. По кривите му клони нямаше нито едно листо. Ванът въздъхна. Беше се надявал, че след мягмара дървото ще разцъфти и ще оживее — предишните години беше ставало точно така. Но не, туйванът беше мъртъв, вече окончателно. Наскоро пък беше умрял и древният бовер, на който ходеха да се любуват всички, допуснати да стъпят на царския оройхон. Беше станал съвсем немощен, едва се движеше, а пък и като напук преди мягмара всички ручеи на оройхона почти пресъхнаха. Другите бовери можаха да се преместят, но той не можа да помръдне и умря. За една само година ванът се беше лишил от двете най-големи чудеса на градината си и това го нервираше почти толкова, колкото и тъпотата на готвачите.

Време беше да тръгва. Ванът се върна в двореца и надникна през тайното прозорче да огледа чакащите аудиенция. Бяха четирима дузинници, изправени насред залата. Един държеше резбовано ковчеже. За секунда ванът бе обзет и от гняв, и от страх: всичко това прекалено му заприлича на посланичество — защото нали обикновените пратеници не носеха дарове. И изобщо, отдавна беше време да въведе нови звания и длъжности в армията, та човек да знае кой идва при него — дали най-обикновен командир на някоя мъничка част, или доверено лице, което има право да говори от името на одонта.

После се взря в ковчежето и си представи, че е пълно е харвах и че тези четиримата са убийци, изпратени от Моертал. От друга страна, церегът, който държеше ковчежето, не приличаше на самоубиец — прекалено удивено оглеждаше залата и си личеше, че идва тук за пръв път. Значи можеше да отиде при пратениците и да чуе какво имат да му кажат. И трябваше и да е благосклонен, защото иначе Моертал можеше да заподозре нещо.

Ванът влезе в залата и седна на трона си. В следващия миг завесата се вдигна и щом видяха владетеля, дузинниците паднаха на колене.

— Говорете — викна ванът.

— Одонтът Моертал ни проводи пред лицето на сияйния ван, чиито нозе са вечно сухи… — почна най-старият от дузинниците.

„Ще моли за подкрепления — помисли ванът. — Няма да му пратя.“

— … непрестанните грижи на ослепителния велик ван ни помогнаха да победим — продължаваше дузинникът наизустеното си приветствие, — но управляването на такава голяма провинция не е по силите на един човек, а на местните баргеди, макар и да са достатъчно на брой, не може да се разчита. Одонтът, верният слуга на сияйния ван, моли да му се изпратят достатъчно на брой опитни и предани чиновници, които достойно да съблюдават спазването на интересите на великия ван…

Ванът се обърка. Моертал сам го молеше за това, което мислеха да му натрапят. Дузинникът продължаваше:

— Освен това наредено ми е да съобщя и следното: по мягмар на брега на провинцията беше изхвърлен многорък звяр, а именно уулгуй. Преизпълнен с верноподанически чувства, одонтът изпраща на пресветлия ван неговото царско достояние!

Дузинникът с ковчежето пристъпи напред и го отвори. Вътре имаше бял костен обръч. Беше мъничко по-малък от двата, които се пазеха в съкровищницата, и ванът доволно си помисли, че вече ще се сложи край на неудобствата с прекалено широката му корона.

— Донесоха ми — каза ванът, — че в съкровищницата на старейшините имало още една корона.

— Не намерихме съкровищницата на старейшините, пресветли — виновно каза дузинникът. — Всички подземия бяха празни, врагът беше изнесъл всичко много преди да завладеем земите му.

— Продължавай — милостиво му разреши ванът.

— Останалите кости вече се свалят от туловището на звяра и скоро ще бъдат доставени тук. Одонтът Моертал най-коленопреклонно моли сияйния ван да му позволи да задържи една трета от дисковете, както е прието от древни времена.

Да си остави една трета от дисковете беше законно право на всеки одонт, намерил черен уулгуй, така че ванът кимна благосклонно и се залюбува на искрящата бяла кост. Да, животът не беше толкова черен — нещо може да си отиде, но на негово място се появяват нови носещи радост неща. Колкото до Моертал — засега нямаше да го храни е риба от далайна — такъв служител трябваше да се пази.

— Донесоха ми също, че провинцията била пълна с изгнаници — каза пресветлият ван. — Как възнамерява одонтът да се пребори с тази заплаха?

Целия мягмар Шооран и Ай работиха на брега. Шооран можеше да припечели и като разказвач, но реши засега да не разкрива кой и какъв е. Седемте оройхона, издигнати преди мягмара, почти отрязваха големия югоизточен залив, където той се канеше да примами Йороол-Гуй преди да се върне в земите на Моертал, та да се заеме с почти недокоснатите простори на далайна.

Както винаги обаче на борбата му с Многоръкия попречиха хората. Шооран не очакваше край Търговския оройхон да има охрана — нали това вече беше централна част от страната. Срещата с церегите впрочем свърши благополучно — просто ги спряха и им заповядаха да се връщат там, откъдето са тръгнали.