Многоръкият бог на далайна

Глава 10

„Щастието на държавата е в ръцете на готвачите.“ Дузина дузини пъти е прав мъдрецът, изрекъл тази истина! Защото добрият готвач се грижи за благоутробието на господаря си и радва сърцето му. А когато сърцето на господаря е радостно, всички поданици също се радват и благоденстват, и държавата е щастлива. Горко на оня народ, в който няма изкусни готвачи, защото тогава на господаря му става тежко и царственият му стомах страда от колики, и той е нещастен. Какво обаче да прави един мъдър управник, ако добрите готвачи в страната му са се свършили и са останали само некадърници, от чиито гадни гозби те боли корем? Тогава всеки монарх, който наистина е взел присърце благото на поданиците си, се захваща да готви собственоръчно.

Глупците разправят, че шишовете трябвало да се правят от кост. Понеже, видите ли, месото и приживе си било на кости… Глупци и пак глупци! Чуждата кост изсушава месото! Шишът трябва да е винаги дървен, при това не от някоя клонка, а от сърцевината на смолисто стъбло. Само тогава месото става наистина ароматно. А виното? В сладко вино месото се задушава — като тлъстото се увива в листа, а на сухото му се добавя накълцана водна трева; маринатата пък се прави само от специално събрани недозрели плодове!

Владетелят на половината свят, сияйният ван, да бъдат краката му вечно сухи, уморено седна на пейката и избърса омазаните си с мас ръце. Само в малката дворцова кухня можеше да се отпусне и да бъде самият себе си — тук не можеше да влиза никой освен двамата стари верни слуги, майстори на разпалването на огън: на пращящ червен огън от слама, на блед огън от дървени въглища и на наситеножълт огън, горящ в пълните с масло купи. Защото за всяко блюдо трябва различен огън. На авара например можеш да печеш или да задушаваш храната в тънка негорлива съдина, за пикантната бистра отвара обаче трябва слама…

Ванът въздъхна. Рядко можеше да се уедини тук, за да приготви собственоръчно храна за себе си и за първите си две-три любими жени — обикновено беше зает с важни държавни дела и трябваше да се примирява с буламачите на готвачите си, макар нито един от тях да не можеше да съперничи на неговото собствено готварско изкуство. Защото ванът беше истински майстор на изисканата кухня и още щом погледнеше суровите продукти, знаеше какъв вкус ще има бъдещото блюдо. „Всичко може да се яде — обичаше да повтаря той. — Важното е да знаеш как да го приготвиш.“

Навремето, за да потвърди тази своя максима, ванът беше решил да направи нещо, годно за ядене, от най-отвратителното на света — от шаварен нойт. Цяла седмица един от дворците на царския оройхон смърдя като аварите в мъртвите земи — но накрая владетелят постигна целта си: от прецедения и после изсушен на умерен огън нойт се получаваше лютив сивкав прашец, наистина великолепна подправка. Ванът пазеше рецептата в тайна — от една страна, за да не го използва никой друг, от друга, защото „ядач на нойт“ беше обида, която не прощаваха дори гнилоядците.

Затова пък с огромно удоволствие гощаваше гостите си с блюда, поръсени с тази подправка. Е, вече не цедеше нойта сам, а само го нагряваше до необходимата температура.

За кухнята на вана се носеха легенди и когато се прибираха в провинциите си, поканените на обяд одонти тормозеха готвачите си да им приготвят точно такива блюда, каквито бяха яли на царската трапеза.

Да нахраниш някого с боклуци, но така, че да е доволен в това кулинарията според вана приличаше на политиката. Покойният му татко например също беше обичал да се отбива в кухнята, само че с друга цел — да пусне в някое блюдо парче изхвърлена от далайна риба и после да поднесе отровната гозба на някой неугоден царедворец. Днешният ван не си позволяваше такива неща, поне доколкото ставаше дума за храната, за да не оскърби кулинарното изкуство. Колкото до политиката… е, там работата беше друга.

Предния ден ванът беше свикал Малкия съвет. В Малкия съвет влизаха хора, които нямаха никакви длъжности и постове и поради това бяха особено влиятелни. Бяха обсъждали два въпроса: хода на военната кампания и съдбата на илбеча. С илбеча всичко беше ясно: чудотворецът пак се беше появил в страната и не биваше да го изпуснат. В източните провинции един подир друг се бяха появили седем оройхона. Не бяха много удобни и всъщност бяха довели до изсушаването на само два участъка, но опитните баргеди, на които беше поставена задачата да предсказват поведението на илбеча, твърдяха, че в действията на безумеца се забелязва система: че той стеснява проливите навсякъде, където това е възможно, вероятно за да може по-лесно да се изплъзва от Йороол-Гуй. И въпреки че по навик всички казваха, че илбечът бил някакъв безумен старец, сияйният ван беше убеден, че понастоящем илбечът е съвсем друг.