Многоръкият бог на далайна

— Оттатък бездруго е пълно със скитници — каза церегът, който ги беше спрял. — Мира нямаме от тях — напират насам. Така че се махайте.

— Ние не сме скитници — възрази Шооран. — И освен това нали отиваме в страната на старейшините, а не идваме оттам.

— Толкова по-зле. Казах ви — махайте се!

Шооран и Ай покорно се обърнаха и си тръгнаха. По време на разговора Шооран обаче забеляза, че заставите са обърнати така, че да пазят от юг — значи постовият лъжеше и заставите не бяха издигнати тук, за да пазят страната от нежелани пришелци. Възможно беше зад тези заграждения да има втора линия укрепления, но тези тук очевидно бяха вдигнати, та никой да не може да отиде при Моертал. Нима одонтът беше станал толкова високомерен, че беше решил да се отдели от държавата? Не разбираше ли, че утре далайнът може да отстъпи и че войските му ще се окажат лице срещу лице с противника? Е, ако не разбираше толкова просто нещо, щеше да пострада.

Като се оттеглиха на безопасно разстояние, Шооран както обикновено остави Ай да копае чавга, върна се малко назад и направи оройхон, който трябваше да сложи началото на широк път към Кръста на Тенгер. Точно за този оройхон докладваха на великия ван на обяд.

Но не можа да построи пътя — попречи му Йороол-Гуй, който послушно влезе в залива. Шооран — съжаляваше, че не се е оттеглил веднага на другия бряг — бързо тръгна на запад, вдигна ей така, между другото, парче земя и там, а после реши да мине през страната на изгнаниците и тази на Добрите братя. Там ставаше нещо, което не му беше ясно, носеха се какви ли не странни противоречиви слухове, и Шооран искаше да види със собствените си очи до какво е довело отмъщението му към Жужигчин.

На въпроса да се връщат ли, Ай само каза, както винаги: „Искам с теб“ — и тръгнаха.

Пътят на запад също беше затворен, но Шооран го очакваше и лесно мина покрай постовете, още повече че тук те наистина наблюдаваха посоката, откъдето можете да се появи противникът, и не можеха да спират всички скитници. Така че в ранни зори Шооран и Ай минаха с пълзене през гъстия хохиур и по съмнало вече бяха на ъгловите оройхони.

След като преди месец илбечът беше изсушил последните огнени блата около земята на стареца, войната се беше върнала в тези многострадални краища. Суварг беше придвижил армията на изгнаниците и беше отнел ъгловите земи от вана. Което обаче никак не се беше отразило на самите оройхони. Хлебната трева все така си растеше, както винаги, земеделците си живееха във все същите палатки — нищо че сега вече се наричаха „свободни изгнаници“. Колкото и каквито и нови имена да дават властите на обикновения човек, той си остава все същият обикновен човек!

Шооран вървеше по синора на сухия оройхон. Този оройхон беше построен от Енжин, но го беше изсушил той, преди повече от шест години. Оттогава с пълно право го броеше за свой и сега се любуваше на младите туйвани, чиито клони бяха приведени към земята от първата обилна реколта. Единствено когато туйваните почнеха да цъфтят и да дават плодове, илбечът можеше да се сравнява с древните строители и чак тогава можеше да се приеме, че наистина се е родила нова земя. Шооран щеше да стане на две дузини години чак след три години, но знаеше, че дотогава ще направи още много оройхони. Знаеше вече и че легендите за Ван са истина и че ако си силен и си открил дарбата си още като юноша, можеш да построиш шест пъти по двойна дузина оройхони. И че главният ти враг не е Многоръкия, а ти самият — умората ти, болката ти, самотата ти сред огромните тълпи. Тълпи от хора, които изобщо не са ти нужни, също както не си им нужен и ти. Важното беше ето тази земя, ето тези туйвани, растящи там, където навремето беше текъл нойт.

Шооран се надигна на пръсти, пресегна се над бодливата ограда, наведе един клон и вдиша чистия аромат на цветовете. После пусна клона и загледа как цветовете трептят и постепенно се успокояват. Внимателно свали от отровните бодли по оградата едно паднало цветче, подаде го на Ай и уродливото й личице се смръщи в доволна гримаса. Ай забоде подаръка в косата си и аленото цветче сякаш огря със сиянието си мъртвешкото й сиво-зелено лице.

— Хайде — каза Шооран. — Имаме още много път.

Вървяха по пътя между оройхона на стария илбеч и първия сух оройхон на Шооран. Навремето Шооран можеше да тича тук на воля, всичко наоколо беше негово. Сега обаче не биваше да се отбиват от пътя дори след като насреща им идваше въоръжен патрул — просто трябваше да се отдръпнат встрани и да го пуснат да мине.

— Ето го! — викна един човек, който вървеше с войниците. — Тоя беше, дето искаше да ми счупи туйвана!