Многоръкият бог на далайна

Шооран мълчеше. Боройгал извади малка кутийка, лекичко я раздруса и Шооран чу зловещо шушнене: палачът беше донесъл любимото на всички палачи средство за мъчения — кутийка със зоггове.

— Искаш да поиграем на „чуканка“ ли? — попита Шооран. — Може. Как ще играем — облечени или голи до кръста?

„Чуканката“ беше смъртоносна игра и я играеха само най-отчаяните, изгубили всякакъв интерес към живота хора. Двама души сядаха един срещу друг от двете страни на гладък камък, слагаха на камъка току-що хванат зогг и после единият от тях чукваше с нокът отровното същество право в лицето на другия. Той пък трябваше да парира удара, също с нокът, и да прати разгневения зогг в лицето на първия. Обикновено смъртоносното жило се забиваше в целта си след няколко удара и единият от играчите рухваше, изпратен от безстрастните погледи на зяпачите, но имаше и майстори, които продължаваха играта дотогава, докато зоггът не издъхнеше от нанесените му удари.

Шооран никога не беше имал желание да предизвиква съдбата и да изпитва ловкостта си с тази игра, да не говорим, че точно сега, след като беше стоял толкова време на тъмно и гладен, не можеше да разчита на точността на движенията си. И все пак нещо в гласа му стресна Боройгал и палачът побърза да прибере кутийката. После продължи да го заплашва и да го ругае с какви ли не обидни думи, но Шооран мислеше само за едно — дали когато Боройгал си тръгне, плужеците ще останат по стените. Накрая, вбесен, Боройгал излезе и тръшна вратата, а Шооран успя да отлепи най-близкия плужек и го скри под жанча си. Дори тъмничарят, който дойде след малко да прибере останалите, да забеляза, че един липсва, явно не отдаде на това никакво значение, но пък Шооран няколко дни имаше светлина.

Известно време се чуди дали да не подкупи тъмничарите си, защото когато го бяха връзвали, церегите не го бяха претърсили добре — вярно, бяха го пребили, но едва ли предполагаха, че един скитник може да носи нещо ценно. Така че Шооран разполагаше със зашитите в ръкава на жанча си бели гребени, принадлежали навремето на майката на Бутач, и сега се двоумеше дали да не ги предложи на някой от пазачите си, за да го пусне. Но бързо се отказа, защото се убеди, че той просто ще му ги вземе насила и толкова. Самият той пък беше останал без сили и не можеше да се брани.

Мина незнайно колко време, откраднатият плужек започна да избледнява и накрая изгасна. Шооран изпадна в униние. Искаше му се вместо полумесеците да е зашил в ръкава си жило на зогг. Вече не се надяваше, че някой ще дойде да го освободи — Ай сигурно не беше стигнала до Еетгон, а може би и самият Еетгон беше решил да не помага на човека, с когото беше обещал единствено да не враждува.

Тъмнината и тишината съсипваха разсъдъка му. Да оцелее му помагаше единствено Боройгал — и слава на мъдрия Тенгер, че не се досещаше за това. От време на време палачът слизаше в подземието, сядаше срещу Шооран и дълго го дразнеше и плашеше с какви ли не мъчения. Шооран не го беше страх от никакви мъчения, а посещенията на Боройгал му помагаха да не се побърка. Така че той почна да чака с нетърпение тези срещи и се стремеше да уязви врага си с някоя жлъчна дума — палачът разбираше само от обиди и значи целият номер беше да изтърси някоя в най-подходящия момент.

— Боройгал, вмирисан жирх такъв, нищо не можеш да ми направиш — често казваше Шооран точно в момента, когато му се струваше, че врагът му се готви да си тръгне.

— Ще те смажа! Ще те направя на харвах!

— Е — отвръщаше Шооран, — като си е в дупката, и жирхът хапе, а ти си си в дупката, нали? В родния си шавар.

Боройгал почваше да сипе нови проклятия, а когато си тръгнеше, Шооран дълго си повтаряше взаимните им обиди наум и измисляше какво да му каже следващия път.

А после Боройгал спря да идва и на Шооран му останаха само приказките и песните, които пееше все по-унило и страшно.

Суварг умираше. Не всички още бяха разбрали това — прекалено нелепо беше пострадал.

Водачът на изгнаниците отдавна не беше предвождал бойците си в сражения, отдавна вече пращаше другите на бой, а самият той седеше на някой суур-тесег и наблюдаваше битката. И никой не можеше да предположи, че ще пострада, докато един ден Добрите братя не решиха да стрелят с ухерите си надалече, почти през половин оройхон, и един от камъните не го удари в гърдите. Суварг залитна и падна, но веднага стана и почна да ругае тъпоглавите братя, цялото им потомство и вмирисания шавар, от който били изпълзели и в който трябвало да се върнат.