Многоръкият бог на далайна

Еетгон не обичаше да отлага решенията си, така че предупреди охраната си след час да е готова за поход и излезе от алдан-шавара. Първо трябваше да каже на Суварг къде отива и какво ще прави — Суварг може да лежеше на легло, но все пак си оставаше владетел на държавата.

Оройхонът на владетеля не се отличаваше по нищо от останалите, алдан-шаварът беше същият като на всички новосъздадени оройхони, единствено голямата врата беше нещо различно — другите алдан-шавари не се затваряха. Отвън нивите и тесегите си бяха както винаги и както навсякъде.

Преди да излезе, Еетгон усети как се стяга. Знаеше какво ще стане.

И наистина, щом стъпи навън, сбръчканото мръсно и окъсано джудже скочи от земята и се втурна към него с вик:

— Шо… шо… шо… ран… хванаха! Донтът… хва… хвана го!

Този крясък го преследваше вече половин година. Когато уродливата дребосъчка бе дошла за пръв път, Еетгон я повика и се опита да разбере за какво става дума. Но тя не можа да му обясни нищо и само махаше с ръка и викаше: „Там… Идваш…“

Еетгон започна да разпитва и накрая разбра, че последната година Ай е обикаляла заедно с Шооран, но това с нищо не можеше да помогне. Защото какво можеше да направи той в края на краищата? Дори Шооран наистина да беше хванат от някой от одонтите, той нямаше да обяви война на съседите си заради някакъв си разказвач. Освен това Шооран вече сигурно беше мъртъв. Само че как можеше да обясни това на тази празноглава уродка? Тя всеки ден го дебнеше пред алдан-тесега, следваше охраната му на север, където се вихреше войната, чакаше го да решава поредните спорове между разни земевладелци и от време на време изхленчваше:

— Шо… Шоран хванаха. Донтът го хвана!

И не казваше кой одонт, нито в коя страна. Е, скоро и тук щяха да се появят одонти, също като в царството на вана, това беше неизбежно и Еетгон го знаеше.

Но знаеше и че залъгва самия себе си, като се прави, че съдбата на Шооран изобщо не го интересува. Напротив — от нея го болеше като от развредена рана. „Церегът“ — така го беше кръстил Еетгон още при първата им среща, с най-омразната дума, която знаеше. При последната им среща Шооран отдавна вече беше престанал да бъде едновремешният млад хубавец, но за него си остана церег, с лекота отнел му всичко, за което той беше мечтал и което не беше могъл да получи.

Цели десет години Еетгон беше вървял по петите на Чаарлах, беше го приел за свой баща, попиваше всяка негова дума, смени си дори името, защото новото по се хареса на стареца. И го направи не защото Чаарлах навремето го беше спасил и го беше отхранил и отгледал, а защото Чаарлах беше Чаарлах и гласът му караше сърцата да плачат и да се радват едновременно. Еетгон усърдно учеше наизуст дългите легенди и смешните приказки, мъчеше и себе си, и струните на сувага, но Чаарлах само се усмихваше снизходително и повтаряше: „… много добро момче си ти, но това не е за теб. Заеми се с нещо друго.“ Щом обаче се появи Шооран, щом каза само две думи — и Чаарлах му каза, че бил поет. В живота на Еетгон нямаше по-голяма мъка и той отмъщаваше на съперника си, по всички начини, по които можеше. Но по времето, когато рамо до рамо се биеха срещу войниците на Моертал, го пазеше повече и от себе си: може би защото искаше да го победи в честна борба, в двубой, а може би и защото самото му име будеше някакви спомени от невъобразимо далечното му детство. Макар че името просто можеше да съвпада.

Покоите на Суварг бяха на същия оройхон, в съседния алдан-шавар. Суварг лежеше в голямата светла централна стая на широкото легло, на което бе спал навремето Хооргон, и дишаше тежко. Коремът му се беше подул и беше заприличал на надут рибешки мехур. Еетгон приседна до постелята му, изчака мъничко от учтивост и после каза:

— Отивам на юг. Трябва да проверя работилниците.

Лицето на Суварг дори не потрепна, той сякаш изобщо не го чу.

„Когато се върна, вече ще е мъртъв“ — внезапно осъзна Еетгон.

Суварг отвори очите си и изхърка:

— Добре… че дойде. Чуй какво ще ти кажа. Скоро страната ще е твоя, няма кой друг да я поведе, така че слушай и помни. Страната ни е малка, млада, нямаме още установени обичаи. Гледай да не я погубиш… Най-важното е да опазиш държавата. Не воювай с вана, по-добре ще е да търгуваш с него, той има кремък. С него значи мир, но насъсквай братята да се бият с хората му.

— Знам — каза Еетгон.

— И хвани илбеча.

— Защо? — учуди се Еетгон. — Той нали…

— Знам! — грубо го прекъсна Суварг. — Знам, че той създаде страната ни, но пак той ще я убие. Тенгер може и да го е научил да мисли за вечното, но не и да мисли за хората. Защото тъкмо той започна войната, като премахна границата. И никой не знае какво още ще направи. Затова го хвани и го убий.

— Не мога да издам такава заповед. Хората ще ме разкъсат.

— Няма да издаваш никаква заповед. Хвали го пред всички, обаче засили охраната покрай брега. Уж за да не му пречат. И рано или късно той ще падне в капана.

— Нямам достатъчно хора. Война е.

— Като илбеча го няма, войната ще спре. Разбра ли ме? За останалото сам ще се сетиш. Хайде, тръгвай.