Многоръкият бог на далайна

— Счупете я! — кресна Еетгон.

— Ето ключа… — плахо се обади Боройгал.

— Казах да я счупите! Не, чакайте! Ти сам ще седиш тук, докато не изгниеш жив! Дай ключа!

Шооран, който най-после беше успял да се изправи и сега се държеше за решетката, все още отделяща го от свободата, каза:

— Не. Той не е достоен. Нека пак стане палач.

Вратата на решетката падна и с нея падна и Шооран — нямаше сили да се задържи прав. Изнесоха го от килията, а после и от алдан-шавара. Вечерта вече се спускаше, но тъмнопурпурните облаци все пак му се сториха непоносимо ярки. Шооран изстена и скри очите си.

— Да те отнесем ли на тъмно? — бързо го попита Еетгон. — В алдан-шавара?

— Не — изхърка Шооран. — Отнесете ме до потока.

Пренесоха го до брега на близкия поток и той се свлече във водата. Отначало полежа неподвижно, после почна да сваля мокрите си дрипи, а след това да търка черната си от мръсотия кожа с тиня и пясък толкова усърдно, сякаш искаше да изличи дори спомена за мръсната подземна килия. Дотича един слуга и му поднесе паница каша и горещ, току-що сварен наъс.

— После отказа Шооран. — Първо искам да се измия.

Еетгон огледа събралите се на брега. Всички гледаха сериозно как доскорошният затворник се мие, все едно гледаха нещо, от което зависи бъдещето на държавата. Само един — на бронята му се виждаше следа от съдрана значка — изглеждаше по-спокоен, дори равнодушен.

— Кой си ти? — попита младият владетел. Цармуг. Дузинник — отговори отсечено воинът.

И в същия миг се сети, че е казал забранена в тази страна дума, но не се поправи, нито помоли за прошка, а просто стоеше и гледаше Еетгон в очите.

Отвиквай вече каза Еетгон и добави: — Ще бъдеш старши на тези оройхони. Знаеш как да управляваш стопанството, нали? Цармуг само кимна. — Добре тогава. А този… — Еетгон се огледа за Боройгал, но него вече го нямаше. Затова пък на съседния оройхон, на границата, изрева раковина. Свиреха тревога.

— Гледай го ти колко е пъргав — обади се Шооран. — След половин час вече ще е при вана. На вана му трябват палачи. Така че все пак излязох прав, нали?

На другия ден владетелят Еетгон си тръгна от ъгловите оройхони, но преди това отиде да види Шооран. Разказвачът категорично беше отказал да пренощува в алдан-шавара — след дългото затворничество стените го потискаха, така че му бяха вдигнали навес близо до синора, откъдето се виждаше съседният мокър оройхон. До постелята му имаше блюдо с месо, прозрачна бутилка с тъмно вино и чашка с гъст сладък сок от туйван. Местните не разбираха кого точно е освободил от тъмницата владетелят им, но за всеки случай се грижеха за бившия пленник по най-добрия възможен начин.

А точно до великолепните гозби имаше купчинка чавга — беше я изкопала и измила най-сетне събралата се с Шооран Ай. Самата тя клечеше в краката му и подозрително гледаше всички, които се приближаваха. Еетгон седна до Шооран и известно време го разглежда, сякаш го сравняваше с някакъв далечен спомен. Лицето му беше непроницаемо — а допреди две години Шооран можеше да прочете на него всичките му чувства. Тогава обаче Еетгон беше самотник, който решаваше всички въпроси с един удар с бича, а сега беше владетел на цяла страна. Да, сега Шооран гледаше в очите един истински управник, способен да се откаже от много неща, за да постигне главната си цел, и никой не можеше да каже какви чувства кипяха в душата му.

— На север бушува война — каза Еетгон — и не мога да държа тук, на южната граница, голям отряд. Трябва ми командир, който да разбира от битки, но да предпочита мира. Искам този командир да си ти.

Шооран поклати глава.

— Аз съм скитник. Свикнал съм краката ми да са мокри, а и вече за нищо на света няма да вляза между каменни стени, дори заради сладки питки. Предпочитам чавгата — тя ми е по-вкусна и от най-гъстия сироп.

— Но навремето беше церег — припомни му Еетгон. — И не се оплакваше.

— Това беше отдавна. Тогава исках от живота друго…

Шооран за момент млъкна и после попита: — Знаеш ли, че Яавдай живее само на два оройхона от теб?

Еетгон кимна.

— Защо не се ожениш за нея?

— А защо?

И пак замълчаха и се загледаха — двама души с еднакво обезобразени лица, но с различни съдби, и само Ай, която ги гледаше навъсено, можеше да види това странно подобие на огледало, в което нямаше отражение, а живи хора.

А после Еетгон каза:

— Не можеш да ми простиш, нали?

— Не е там работата — въздъхна Шооран и поклати глава. — Мисля си как би постъпил баща ни. Дали страна като тази щеше да му хареса…

И дълго чака отговор на двусмислените си думи. Накрая Еетгон също въздъхна и каза: