Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

През деня Шооран спа, пазен от преданата Ай, а вечерта пак тръгна напред и направи още един оройхон. Двете страни вече бяха съединени не с тесен провлак, а с широка ивица суша, която не можеше да се отбранява само със застави. Шооран изобщо не се надяваше, че това ще накара жителите им да живеят в мир — знаеше, че никой не може да накара хората да направят нещо, което не искат. Тенгер беше безсилен да ги помири, а пък Йороол-Гуй щеше да ги скара, ако те не го направеха сами. Сега хората искаха да се бият. След време може би нещата щяха да са различни. Но колко ли още шавара трябваше да се задръстят с трупове, та да дойде това „след време“?

Шооран и Ай минаха по новия оройхон и влязоха в Земята на Добрите братя. Нямаха работа тук, но Шооран разбираше, че трябва възможно по-бързо да се махне от владенията на Моертал. Тревожеше го и мисълта, че на северната граница, където братята се биеха с войските на Еетгон, може да стане нещо подобно. Еетгон не беше като Моертал, разбира се, но пък и в страната на изгнаниците през последните години се бяха променили много неща. Ами ако Еетгон решеше, че трябва да направи същото в името на щастието на онези, които ще оцелеят? Все пак на света имаше прекалено много хора, нали така?

В Земята на Добрите братя цареше още по-голяма разруха отпреди, въпреки че братята водеха успешна война на два фронта. В общините бяха останали само жените: вършеха и женската, и мъжката работа и изхранваха цялата страна. Всички мъже бяха станали цереги. Невероятно богатата плячка, донесена в страната след завладяването на Кръста на Тенгер, отдавна беше изчезнала незнайно къде, нова плячка нямаше, но целият народ, от последната опърпана жена до най-старшия брат, живееше с надеждата за щастливо бъдеще, с други думи — изобщо не живееше.

В резултат ловът, който бездруго не процъфтяваше, беше западнал окончателно, харвах се събираше съвсем малко, само покрай синора, а населението излизаше на мокрото само на мягмар, за да посъбере хитин за неспиращите работа топачи. Артилерията на братята си оставаше най-добрата на света, но останалото им оръжие хич не го биваше. Защото бичовете, ножовете и отровните игли се вадят от шавара, а в шавара не можеш да пратиш жени. Армията на братята беше лошо въоръжена и само всеки трети имаше копие. Частите, които се сражаваха на фронта, бяха екипирани малко по-добре, но патрулите по мокрото често бяха изобщо без оръжие.

Това беше добре дошло за Шооран. Двамата с Ай вървяха по мокрото, възможно по-далече от синорите, и се страхуваха само да не би да се появи Йороол-Гуй.

Да не се възползва от това положение на нещата беше грехота и Шооран почна да работи. Трябваше да внимава само да не прави сухи участъци — но той и не искаше да прави сухи участъци. Вече беше подарил на тази страна няколко сухи оройхона, а после с болка беше наблюдавал как всички тъпчат туйваните и те изсъхват. От друга страна, на кого му трябваха дървета, които щяха да донесат плод чак след години?

Шооран нанесе удара си от вдадения в далайна нос. Навремето Топения му беше разказвал, че тук било пълно с патрули, които задържали дяволопоклонниците и избягалите жители на общините. Сега страната беше обезлюдяла и нямаше нито престъпници, нито пазители на закона. Първия ден Шооран направи два оройхона, втория — само един. Можеше да направи и два, но нещо го притесни и той си помисли, че Йороол-Гуй ще се появи всеки момент. Многоръкия наистина дойде, но чак през нощта, и дълго се хвърля на пустия бряг ту от едната страна, ту от другата, така че Шооран и Ай трябваше цяла нощ да прехвърлят багажа си през синора.

Йороол-Гуй не беше най-добрата компания и щом се зазори, двамата се махнаха от негостоприемния нос. Сега трябваше да вървят почти до синора, но не беше опасно — появата на Йороол-Гуй беше разгонила патрулите от всички околни оройхони.

Минаха покрай следващия нос, който стигаше почти до страната на вана и където далайнът се стесняваше почти съвсем. Йороол-Гуй не обичаше това място и Шооран се поуспокои, и реши да повтори станалата му вече навик операция. Вече не се боеше от това, че Ай ще го види: ако тя беше способна да разбере какво става, щеше да го е направила отдавна. Иначе казано, или разумът на спътницата му не можеше да се издигне над чавгата и обикновеното ежедневие, или проклятието на Йороол-Гуй беше безсилно пред същество, бездруго прокълнато от живота с едно от най-страшните проклятия. Така че Шооран просто оставяше Ай да пази нещата им и тръгваше към далайна.

Два оройхона първия път, два — втория. На третия ден направи само един оройхон, но не защото го беше страх от Йороол-Гуй или от хората, а просто защото вече нямаше къде да строи — далайнът се беше стеснил съвсем.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза