Многоръкият бог на далайна

Но когато се върна, Ай я нямаше. Нямаше го и багажа им, струпан досами синора, та в случай на опасност тя да може да го прехвърли през него. За сметка на това имаше много следи, водещи към сухото. Шооран веднага разбра какво е станало: някакъв прекалено бдителен патрул беше навлязъл прекалено навътре в мокрото и беше намерил лагера им. Доколкото можеше да съди по следите, церегите бяха решили да си изкарат наградата и вместо да убият спътничката му, я бяха повели към началниците си.

Той хукна по следите и настигна групата още на мокрото. Две съвсем млади момчета влачеха опъващата се Ай, трети младеж носеше вещите им. Бяха въоръжени само с вързани за ремъци камъни и високо говореха, че джудже като Ай не може да носи целия този багаж и че на оройхона сигурно има поне още един човек. Чувстваха се в безопасност, но не знаеха, че този човек е точно зад тях.

„Да удряш в гръб е позорно…“ — помисли Шооран, извади бича и в следващия миг съсече със свистящия му връх единия младеж.

Не приличаше на битка, а по-скоро на сечене на хохиур, както когато бойците тренират, като секат връхчетата му, въртейки бича ту надясно, ту наляво, за да не увисне. Вторият церег падна още преди да се обърне. Третият хвърли вързопа, писна и се опита да побегне, но режещият връх на бича го настигна и младежът се свлече в нойта.

— Хубаво — каза спокойно Ай. Изобщо не беше уплашена. — Да не се бият друг път.

— Млъкни! — изръмжа Шооран.

Докато извличаше труповете настрана, се стараеше да не ги гледа в лицата, но все пак не можеше да не види колко безнадеждно млади са и тримата, особено онзи, който се беше опитал да побегне — той сигурно беше навършил дузина едва миналия мягмар. От друга страна, само млади момчета биха стигнали толкова далеко в изпълнение на нечия идиотска заповед.

Шооран не изпитваше никаква вина — младежите би трябвало да разбират какво рискуват: всеки, стъпил на мокрото, можеше и да не се прибере вкъщи. Не, поправи се той, тези тук не бяха разбирали нищо, за тях войната е била детска игра, те не бяха осъзнавали колко са жестоки и хвала на Тенгер, че поне първите двама бяха умрели, без да разберат, че умират. На лицата им, съвсем детски още, беше застинала само почуда.

Трите трупа потънаха в шавара, а Шооран, като се мъчеше да се отърве от ненужните мисли, се върна при далайна и издигна последния от възможните тук оройхони, след което дълго се мъчи и надига влагата в безсмислен мехур — искаше да извика Йороол-Гуй. Братята на сухото щяха да чуят плясъците на дошлия бог и да разберат къде се е дянал патрулът, а той, истинският убиец, щеше да се измъкне незабелязан. Многоръкото изчадие обаче не щя да се появи.

Шооран се върна при Ай и двамата колкото се може по-бързо напуснаха безкрайно дългия полуостров.

Следващият участък обещаваше да е също толкова безполезен. Шооран прекара на него три дни и може би за да изкупи вината, която не изпитваше, започна да прави по три оройхона на ден. В резултат в стеснения донемайкъде далайн се появи квадрат суша с годен за живеене оройхон, отдалечен от земите на Добрите братя. Шооран вече беше правил този номер в земите на изгнаниците и на вана. Когато свърши, съжали само, че Земята на старейшините вече не съществува и че Моертал знае всичките номера на илбеча — четвърти път нямаше да успее да направи такъв оройхон.

Щом водата бликна, Шооран се изкъпа, за да свали от тялото си многоседмичната мръсотия, накара и Ай да се изкъпе. На нея новата земя не й хареса.

— Защо ме доведе тук? — попита тя. — Няма нищо. Няма чавга, няма хохиур даже. Да се махаме.

— Добре — съгласи се Шооран. — Утре се махаме.

Искаше да вдигне още три оройхона, та да стесни далайна съвсем. Вярно, новият участък се виждаше добре и откъм страната на вана, и откъм земите на изгнаниците и мнозина знаеха къде е илбечът — тези хора обаче живееха на другия край на света и изобщо не можеха да му попречат. Успя да построи оройхоните, но веднага след това трябваше да бяга от Йороол-Гуй, който все пак се вмъкна в тесния пролив.

Гледката на бликащата от оройхона вода притесняваше Ай и тя се мръщеше, въздишаше, чешеше се по главата и само повтаряше:

— Хайде. Хайде…

Да остават тук наистина нямаше смисъл — страните бяха разделени от тесни заливи, които само на места се разширяваха на разстояние няколко оройхона. Място за работа оставаше само на изток, но Шооран все пак тръгна на запад. Там се водеше война, а него го мъчеше споменът за шавара, който не можеше да се справи с всичките нахвърляни в него хора. За шавара, пълен с деца, които не бяха успели да разберат какво става с тях.