Докато бързаха приведени покрай затрупания с мъртви твари синор, издигнал се там, където допреди малко беше брегът на далайна, Шооран току се обръщаше да погледне преследващата ги редица. Реши да тръгне на изток, но и там вече имаше отряд — поне две дузини цереги, вървяха досами брега. И не само че не мислеха да се крият и да ги издебнат, ами дори пееха — и най-високо и най-фалшиво пееше дузинникът, който крачеше най-отпред:
Шооран клекна до Ай в хохиура. Олекна му. Това беше гласът на Турчин. Значи фронтът беше скъсан и войските на Моертал настъпваха насам.
Трябваше да се крие и от тях, разбира се, но те не бяха тръгнали специално да ловят илбеча. Шооран изчака отряда да отмине и пое на изток, възможно по-надалече от мястото, където бяха решили да спрат да починат. Ай неуморно и без да обели и дума го следваше по петите и чак вечерта, когато спряха да пренощуват, изпъшка:
— Уф! Ама как само търчахме!
Не каза нищо за никакви чудеса: не си ги спомняше, а може и да не ги беше забелязала.
Последната реколта преди мягмар обикновено беше слаба: изворите почти пресъхваха и хлебната трева беше с много празни класове. Тази година обаче сушата дойде много рано и дори единайсетата реколта беше съвсем слаба. Навремето подобно нещо щеше да доведе до размирици по целия свят и навсякъде щяха да плъзнат гладни тълпи. Сега земя имаше предостатъчно и държавата на вана и републиката на изгнаниците лесно преживяха последиците от неурожая. За изгладнялата страна на Добрите братя обаче те се оказаха пагубни: войската можеше колкото си ще да принуждава почти изцяло женските общини да работят, но като няма храна, изходът е един — глад.
И именно гладът победи непобедимата армия на Добрите братя: церегите започнаха да минават на страната на Моертал на цели дузини и дузини дузини, за да могат да се изхранят. Това беше моментът, за който великият одонт беше поискал ванът да му прати опитни баргеди: свикнали на ред и безпрекословно подчинение, те строго и справедливо управляваха поверените им области.
Моертал не бързаше да завладява нови области, още повече че братята все още оказваха съпротива тук-там. Вместо това още веднъж заяви пълната си покорност пред вана и чрез пратениците си (не се осмеляваше да отиде лично до царския оройхон и се оправда с това, че имал много задължения) уреди в страната да бъдат пратени заселници. Моертал добре познаваше враговете си и отдавна беше разбрал, че да победиш една войска още не значи да си спечелил войната. Най-голямата опасност от страна на братята беше в нехайното им отношение към всичко на света, в незаинтересоваността им от нищо и в навика им да крадат всичко наред. Одонтът едва ли знаеше за мерките, предприети навремето от Топения, но действаше почти по същия начин. Земите на покорената страна щедро се раздаваха на новите заселници, така че жителите на общините се оказваха заобиколени от хора, свикнали да пазят и бранят имота си. Част от младшите братя пък бяха пратени в земите на вана, където се бяха освободили доста ниви.
Моертал знаеше, че дванайсетата реколта ще е още по-слаба, и затова издаде нареждане от следващата първа да не се взима данък. Никой не спечели нищо от тази заповед, но наместникът вече се водеше добър и щедър управник. Новината за това стигна до ушите на вана и пак събуди подозренията му, но той вече не можеше да налага волята си на наместника, още повече че при един конфликт победител очевидно щеше да излезе Моертал. Наместникът пък разбираше, че побеждава единствено по причината, че се стреми да воюва по-малко. Войната с изгнаниците го беше научила на много неща и той непрекъснато повтаряше: „Най-добрата война е мирът“ — и взимаше на служба и оцелелите бойци на старейшините, и въоръжените братя, и всичките си останали врагове, като обаче не забравяше едно: че те трябва да зависят от него и следователно да поддържат неговата власт. Освен това изобщо не мислеше да въстава срещу вана — по-добре е да имаш лош съюзник, отколкото добър враг. Изобщо нямаше да му е трудно да се отдели от метрополията — между него и царския оройхон имаше суха ивица, която лесно можеше да се отбранява — но Моертал не забравяше, че светът се променя по-бързо от хората и че илбечът е жив и е някъде наблизо.
И наистина илбечът се появи скоро след като войските на Моертал нахлуха на север, в страната на братята. В първия момент донесението, че шаварът с мъртъвците е пресъхнал, вбеси одонта, но след като се успокои, той дори беше благодарен на илбеча за получения урок и разбра, че трябва да се съобразява с чудотвореца, когато замисля какво да направи. Колкото до страшните слухове за пълния с полуизядени трупове шавар, те бързо стихнаха — в крайна сметка властта не е отговорна за мъртвите, а пък живите получаваха предостатъчно земя — дори повече, отколкото им бяха обещали.