Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

Докато бързаха приведени покрай затрупания с мъртви твари синор, издигнал се там, където допреди малко беше брегът на далайна, Шооран току се обръщаше да погледне преследващата ги редица. Реши да тръгне на изток, но и там вече имаше отряд — поне две дузини цереги, вървяха досами брега. И не само че не мислеха да се крият и да ги издебнат, ами дори пееха — и най-високо и най-фалшиво пееше дузинникът, който крачеше най-отпред:

— Затова е то церега,все на пост и в студ, и в жега…

Шооран клекна до Ай в хохиура. Олекна му. Това беше гласът на Турчин. Значи фронтът беше скъсан и войските на Моертал настъпваха насам.

Трябваше да се крие и от тях, разбира се, но те не бяха тръгнали специално да ловят илбеча. Шооран изчака отряда да отмине и пое на изток, възможно по-надалече от мястото, където бяха решили да спрат да починат. Ай неуморно и без да обели и дума го следваше по петите и чак вечерта, когато спряха да пренощуват, изпъшка:

— Уф! Ама как само търчахме!

Не каза нищо за никакви чудеса: не си ги спомняше, а може и да не ги беше забелязала.

Последната реколта преди мягмар обикновено беше слаба: изворите почти пресъхваха и хлебната трева беше с много празни класове. Тази година обаче сушата дойде много рано и дори единайсетата реколта беше съвсем слаба. Навремето подобно нещо щеше да доведе до размирици по целия свят и навсякъде щяха да плъзнат гладни тълпи. Сега земя имаше предостатъчно и държавата на вана и републиката на изгнаниците лесно преживяха последиците от неурожая. За изгладнялата страна на Добрите братя обаче те се оказаха пагубни: войската можеше колкото си ще да принуждава почти изцяло женските общини да работят, но като няма храна, изходът е един — глад.

И именно гладът победи непобедимата армия на Добрите братя: церегите започнаха да минават на страната на Моертал на цели дузини и дузини дузини, за да могат да се изхранят. Това беше моментът, за който великият одонт беше поискал ванът да му прати опитни баргеди: свикнали на ред и безпрекословно подчинение, те строго и справедливо управляваха поверените им области.

Моертал не бързаше да завладява нови области, още повече че братята все още оказваха съпротива тук-там. Вместо това още веднъж заяви пълната си покорност пред вана и чрез пратениците си (не се осмеляваше да отиде лично до царския оройхон и се оправда с това, че имал много задължения) уреди в страната да бъдат пратени заселници. Моертал добре познаваше враговете си и отдавна беше разбрал, че да победиш една войска още не значи да си спечелил войната. Най-голямата опасност от страна на братята беше в нехайното им отношение към всичко на света, в незаинтересоваността им от нищо и в навика им да крадат всичко наред. Одонтът едва ли знаеше за мерките, предприети навремето от Топения, но действаше почти по същия начин. Земите на покорената страна щедро се раздаваха на новите заселници, така че жителите на общините се оказваха заобиколени от хора, свикнали да пазят и бранят имота си. Част от младшите братя пък бяха пратени в земите на вана, където се бяха освободили доста ниви.

Моертал знаеше, че дванайсетата реколта ще е още по-слаба, и затова издаде нареждане от следващата първа да не се взима данък. Никой не спечели нищо от тази заповед, но наместникът вече се водеше добър и щедър управник. Новината за това стигна до ушите на вана и пак събуди подозренията му, но той вече не можеше да налага волята си на наместника, още повече че при един конфликт победител очевидно щеше да излезе Моертал. Наместникът пък разбираше, че побеждава единствено по причината, че се стреми да воюва по-малко. Войната с изгнаниците го беше научила на много неща и той непрекъснато повтаряше: „Най-добрата война е мирът“ — и взимаше на служба и оцелелите бойци на старейшините, и въоръжените братя, и всичките си останали врагове, като обаче не забравяше едно: че те трябва да зависят от него и следователно да поддържат неговата власт. Освен това изобщо не мислеше да въстава срещу вана — по-добре е да имаш лош съюзник, отколкото добър враг. Изобщо нямаше да му е трудно да се отдели от метрополията — между него и царския оройхон имаше суха ивица, която лесно можеше да се отбранява — но Моертал не забравяше, че светът се променя по-бързо от хората и че илбечът е жив и е някъде наблизо.

И наистина илбечът се появи скоро след като войските на Моертал нахлуха на север, в страната на братята. В първия момент донесението, че шаварът с мъртъвците е пресъхнал, вбеси одонта, но след като се успокои, той дори беше благодарен на илбеча за получения урок и разбра, че трябва да се съобразява с чудотвореца, когато замисля какво да направи. Колкото до страшните слухове за пълния с полуизядени трупове шавар, те бързо стихнаха — в крайна сметка властта не е отговорна за мъртвите, а пък живите получаваха предостатъчно земя — дори повече, отколкото им бяха обещали.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза