Многоръкият бог на далайна

Ако не се броят желанията му от времената на великата битка за алдан-тесега, Йороол-Гуй нямал по-голяма мечта от това да хване илбеча Ван и да го изяде. Но колкото и пъти да изскачал Многоръкия от мътните вълни, Ван винаги бил нащрек и успявал да се спаси от алчните му ръце, като прескачал непристъпния за владетеля на далайна синор. И един ден, понеже бил уморен от тази безплодна гонитба и тя вече му била омръзнала, Йороол-Гуй рекъл:

— Защо бягаш от мен, илбечо Ван? Не разбираш ли, че в края на краищата аз все пак ще те победя? Защото аз съм вечен, а ти скоро ще умреш. И знай, че в ръцете ми смъртта ти ще е бърза и не толкова мъчителна, колкото смъртта от старост и болести.

— Може и да си прав — възразил Ван, — но засега не мисля да умирам. И освен това изобщо не искам да ме изядеш.

— Тогава хайде да се споразумеем — рекъл Йороол-Гуй. — Какво искаш в замяна на това да те изям?

— Да не би да си мислиш, че на света има такова нещо? — възкликнал Ван.

— Разбира се, че има — рекъл Многоръкия. — Просто трябва да се сетиш какво искаш повече, отколкото да изживееш докрай безкрайно краткия си живот.

— Добре тогава — рекъл Ван. — Съгласен съм. Винаги съм искал да знам вярно ли е, че далайнът няма дъно.

— Разбира се, че няма дъно — рекъл Йороол-Гуй. — Щом ти го казвам аз, значи е вярно.

— А, не, така няма да стане — рекъл Ван. — Гмурни се, разбери дали наистина няма дъно и ако няма, какво има тогава?

— И тогава ще ми дадеш да те изям?

— Да, кълна се.

И Йороол-Гуй се гмурнал, и си мислел:

„Далайнът не може да е чак бездънен, защото как тогава старецът щеше да го направи? Ще стигна дъното, ще се върна и ще изям Ван.“

И минал месец, и Йороол-Гуй все не изплувал на повърхността, а когато най-сетне изплувал, рекъл:

— Далайнът няма дъно. Гмурнах се толкова надълбоко, че настигнах камъка, хвърлен като жертва в моя чест от първия човек още първия ден, когато далайнът беше сътворен. И камъкът все още пада в бездната.

И като казал това, отворил най-голямата си уста.

Ван обаче бързо отскочил зад синора и рекъл:

— Ами ако дъното е още по-надолу? Защото нали камъкът все още пада и значи далайнът е още по-дълбок? Не можа да ми докажеш, че далайнът няма дъно. Гмурни се пак.

И Йороол-Гуй се гмурнал пак и го нямало цяла година. А когато годината изтекла, той се върнал и повикал илбеча, и рекъл:

— Далайнът няма дъно. Гмурнах се толкова надълбоко, че влагата стана като каменна твърд. Когато камъкът стигне дотам, ще увисне и ще спре, и няма да може да продължи да пада.

— Да не би това да е дъното? — попитал Ван.

— Не — отвърнал богът на далайна. — Камъкът няма да може да пада повече, но аз минах през тази гъста като каменна твърд влага и се спусках още цяла дузина седмици, но не видях никакво дъно.

— Мисля, че просто не си го стигнал — рекъл Ван. — Защото далайнът е още по-дълбок, сам го казваш.

— Какво искаш, да се гмуркам и да изплувам и да се мятам насам-натам като някоя сгащена тукка ли? — викнал Йороол-Гуй. — Може да се намери само онова, което го има! Как да ти докажа, че дъно няма, ако наистина няма дъно?

— Трябва да се гмурнеш и да преплуваш цялата бездна на далайна — рекъл Ван.

— Но той е бездънен! И ще плувам вечно! А през това време ти ще умреш от собствената си човешка смърт. Единствено вечността е по-идиотско нещо от глупавата безкрайност. Може да е много хубаво да си мислиш за тях, докато си седиш, на алдан-тесега, обаче аз няма да се гмуркам, повече заради прищевките ти!

— Е, значи няма и да ме изядеш — рекъл Ван, скочил от синора и тръгнал да строи нови оройхони, като си подсвирквал и шибал с една пръчица цъфналите метлички на хохиура.