Многоръкият бог на далайна

Глава 11

Новата година беше много странна.

Никога досега Шооран не беше строил толкова много и никога досега душата му не е била толкова пуста. Когато правеше собствената си страна, знаеше какво иска да постигне. Освен това тогава правенето на оройхони му беше трудно и ако някой ден например успееше да направи два, после трябваше дълго да си почива. Сега лесно можеше да построи и три, но това не го приближаваше кой знае колко към застрояването на целия далайн… Задачата беше изпълнима, разбира се, но досега, за цели десет години, той не я беше изпълнил дори и наполовина.

Като дете и после, когато изгуби Яавдай, той дълго беше живял сам, но това беше просто защото около него нямаше никакви хора. Сега не беше така, но той пак си беше сам и Ай му заменяше цялото човечество. Шооран обаче не се оплакваше от самотата си — или вече беше свикнал с нея, или го беше страх да не изгуби единственото си близко същество. Откакто беше излязъл от тъмницата, не само не беше спал с жена, но дори не беше поглеждал жена с желание. Нощите, когато не трябваше да бърза към далайна, прекарваше до Ай, и когато понякога се будеше, се вслушваше в дишането на това уродливо безполово същество и с нежност си мислеше, че напук на всички проклятия не е сам.

Бяха в страната на изгнаниците от месец. Първата реколта още не беше прибрана и хората гладуваха. Шооран не отиде да види Тамгай и изобщо се стараеше да не излиза на сухото, защото това беше опасно. За сметка на това пък строеше почти всеки ден.

Работата му се облекчаваше от това, че щом почнаха да се появяват нови оройхони, населението почна да изпълнява безпрекословно издадената още от Суварг заповед и никой не смееше да стъпи на мокрите оройхони в забранените дни. Йороол-Гуй също не се появи цял месец — очевидно беше вдигнал всичките си безбройни ръце от тези пусти места и беше оставил илбеча да прави каквото си ще. Скоро почти не остана място, където да може да се направи нов сух участък, и Шооран реши да огледа каква работа може да свърши в заливите, които все така отделяха страната на изгнаниците от Земята на вана и от изпадналите Добри братя. Покрай границата отдавна нямаше огнени блата, разбира се, но провлаците бяха все така тесни. Навремето това беше помагало на страната да оцелее. Сега страната трябваше да се научи да живее.

През последните месеци войната на север беше поутихнала, макар никой да не беше сключвал мир — просто братята вече нямаха сили да воюват и отрядите им се бяха превърнали в банди, които грабеха собствената си страна и бяха съгласни да минат на страната на всеки, който им даде храна и вино. Нито изгнаниците обаче, нито Моертал, не бързаха да окупират страната им, защото много добре разбираха, че тази земя трябва да се усвои, а не да се завоюва: мирното й население, развратено от „общото ползване“ на всичко, беше много по-опасно от дузини дузини бойци.

Еетгон си върна ъгловите земи, изгубени навремето от Жужигчин, изтласка братята на още два оройхона на изток и спря. Сега границата минаваше точно през развалините на бившата каторга. Шооран прецени ситуацията, разбра, че Еетгон не се осмелява да тръгне напред през широките земи, които нямаше как да прегради с войници, и реши да го подтикне към това. Нали така или иначе щеше да му се наложи да унищожи тесните заливи.

По това време първата реколта узря и той излезе на сухото да се види с Тамгай. Вдовицата на сушача се оправяше добре и не беше гладувала. Шооран й помогна да се оправи с нивата си — отне му седмица, защото това беше първата реколта след мягмара и беше обилна — а вечер пееше на местните жители и им разказваше и приказки и легенди, и истината за онова, което ставаше на другия край на света, който беше обиколил. Играеше си със сина на Тамгай — тя го беше нарекла на него — и дори му направи мъничък, но съвсем истински суваг. А накрая една вечер тръгна с торба суров харвах към аварите, защото новата година беше дошла и данъците трябваше да се плащат.

Също като предишния път раздели изсушения харвах на две равни части и даде едната на Тамгай. Тя се разплака, дълго разказва спомени за Койцог и все опитваше да даде на Ай нещо вкусно. Ай обаче не хапваше нищо, беше неестествено напрегната и само се озърташе, сякаш очакваше някаква опасност. Тамгай въздишаше, галеше я по главата и се опитваше да вчеше с пръсти рядката й коса.

Късно през нощта Шооран взе втория пакет харвах и тръгна към съседния оройхон. Стигна в тъмното до палатката, вдигна края на платнището и замря, защото чу тихия, съвсем спокоен глас на Яавдай:

— Не ми трябва. Вземи си го.

В първия миг той дори не разбра какво му казва. Имаше чувството, че това вече му се е случвало: същата тази нощ, същата палатка в мрака, същият неестествено спокоен женски глас. И чак после си спомни, че това не се е случило с него, а с Енжин, когато скришом се е прибирал в нощта, след като Атай е била принесена в жертва.

— Това е харвах — само можа да каже Шооран.

— Знам — пак се обади гласът от мрака. — Не ми трябва, насуших си сама. Подари го на някой друг.