Многоръкият бог на далайна

Затова пък тези мънички държавици не можеха да организират никаква охрана на мокрото и Шооран можеше да работи спокойно — на три пъти запълни по цял залив, без да се бои, че някой ще го забележи. Ай, и без това слабичка, съвсем отслабна от безкрайните им преходи, но го следваше по петите, доволна и от себе си, и от живота.

Шооран вече не се интересуваше кой и как ще живее на новите оройхони. Друго беше важно — той вече виждаше края на работата си и бързаше да я свърши. Той също беше отслабнал, очите му горяха трескаво, брадата му приличаше на омотано кълбо хитинов боклук, косата му, оредяла още по време на затворничеството, падаше на цели кичури. Един ден се погледна във водата, бликаща от дълбините на поредния оройхон, и не можа да се познае. Но само изхъмка и отиде да намери Ай. Трябваше да продължават.

Все пак и в тези краища срещна хора, и то не какви да е. Тъкмо беше стигнал полуострова, който бе построил по време на предишното си пътешествие, където бе направил два сухи участъка, отдалечени от вътрешността на страната. И на тези участъци естествено вече се бе заселила някаква банда и ги беше обявила за своя територия и за могъща и непобедима държава с най-добрите и справедливи закони на света — закони, разбира се, задължителни за всички. Шооран не знаеше за това — беше дошъл, за да съедини тези два оройхона с останалата страна — и когато на най-тясното място, далече и от континента, и от сухите острови, се появиха въоръжени хора, трябваше да бяга и да се крие. Добре че Ай беше на два оройхона оттук с багажа.

Непознатите го подгониха с крясъци и свиркане и той разбра, че няма да се откажат и че може да го преследват чак до лагера им с Ай, така че, без да спира да шляпа през нойта, измъкна бича и повали най-бързоногия. Останалите веднага спряха и след няколко минути Шооран вече беше в безопасност.

Привечер се върна на избраното място, но сега беше нащрек и още отдалече ги видя — бяха се стълпили на брега на далайна и издигаха дълга редица кръстачки. Бяха много и най-различни — имаше и цереги, и обикновени жители на общините, дори един-двама все още загладени старши братя. Работеха бързо й скоро покрай брега се подредиха тринайсет кръстачки. Топачка обаче не се виждаше и Шооран се зачуди какво ли са намислили да правят. После си каза, че това ще е нещо като обред, останал от времето на пленничеството му. След малко се зададе друга група, която водеше вързани хора — също тринайсет, може би пленници, но по-вероятно поклонници. Вързаха ги за кръстачките и всички останали подхванаха молитвена песен:

— О, могъщи господарю и повелителю на водите, земната твърд и небесната мъгла, непобедими Йороол-Гуй…

„Не знаят даже древните химни — помисли си Шооран. — Наистина са дяволопоклонници…“

— … ти ни помогна да победим врага, защото ти си единият бог и няма друг бог освен теб. Ето го твоя враг и наш неприятел, гнъсния илбеч, проклето да е името му навеки, докато съществува далайнът!

И изведнъж Шооран реши да им покаже какво значи да си имат работа с илбеча, съсредоточи се — и в следващия миг далайнът набъбна и по повърхността му се люшна пяна. Хората край брега се развикаха.

— Тук е!

— По-бързо!

— Давайте!

И кръстачките с вързаните за тях хора се люшнаха като една и паднаха в далайна. Всичко беше толкова страшно и неочаквано, че Шооран се стресна и надигащият се оройхон изчезна в дълбините на далайна.

Тълпата радостно закрещя:

— Убихме го! Убихме илбеча!…

Шооран предпазливо се оттегли. Беше си мислил, че е свикнал с всичко, но тази радост направо го съсипа. И въпреки това не даде воля на чувствата си, а взе Ай и се махна от тази област — не можеше да строи тук сега, защото палачите, които беше видял, не можеше да не направят хайка, ако разберяха, че илбечът, когото си мислеха, че са убили, е жив и е някъде наоколо. По-късно щеше да увеличи земята тук — и то така, че тези любители на човешки жертвоприношения да не могат и да помислят за друго освен за това как да спасят собствените си кожи.

Стигнаха до тесния северозападен залив, който беше скъсил преди три месеца. На най-тясното място можеше да се види отсрещният бряг, брегът на страната на изгнаниците. Но по-силно напомняха за нея самите хора — навсякъде по сухите земи имаше оградени участъци, които приличаха на застави или дори на крепости. В тях обикновено живееха по няколко семейства — наричаха самите себе си изгнаници, но си личеше, че са бивши жители на общините, и по вида, и по говора им. Мъжете в тези укрепени селища бяха предимно бивши цереги, обиколили половината свят, най-много от всичко искаха да си имат своя земя, мразеха равенството и братството и в устата им думата „общо“ звучеше като ругатня. Бяха се обединили единствено с цел защита от разбойниците, които обикаляха неуправляваната от никого страна, но всичко останало им беше отделно и никой не даваше нищо на никого, дори на най-близкия си съсед. С други думи, това бе наистина негостоприемна област, където щяха да те оставят да умреш от глад пред очите им, но нямаше да ти подхвърлят дори и едно зрънце.