Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

— Изсуших го за тебе — каза Шооран. — Остави го за догодина, нищо няма да му стане. Разбери, нищо не искам от теб. Скоро пак ще се махна оттук и не знам дали ще се върна. Но искам да знам, че си добре. Вземи го поне заради детето.

Мракът мълча дълго, после хладният глас каза:

— Сигурно съм ти причинила много мъка. Прости ми, но не можех другояче.

— Няма нищо — каза Шооран. — Сигурно така е трябвало.

Сложи пакета на земята, изправи се и след миг вече безшумно крачеше по синора.

На следващия ден тръгна към северния залив. Вечерта стигна до края му, изчака да се стъмни и почна да строи. Мисълта, че след всеки оройхон зад гърба му се появяват още три, го възбуждаше до крайност. Спомни си за кой ли път безумеца Енжин — как тичаше след отстъпващия далайн, как го заплашваше и размахваше юмруци. Енжин се беше предал, след като беше направил три острова. Шооран сега направи четири и после побягна, дори без да се интересува забелязал ли е някой какво става, или промененият свят ще бъде видян чак утре.

На следващия ден строи пак, само че този път силите му стигнаха само за три оройхона. На третия ден тесният залив отстъпи — появиха се още три сухи участъка. Шооран мислеше да излезе и четвъртата нощ, но се отказа — Тамгай можеше да се сети, че новите оройхони се раждат точно по времето, когато госта й го няма.

Северната граница вече се простираше на цяла дузина оройхони — наистина свръхестествено разстояние! Не можеше да става и дума за военни действия от страна на братята, но затова пък изгладнелите жители на общините потекоха на запад като река. През изтеклите години бяха намалели значително, но страната им беше голяма и дори онези, които бяха останали и искаха да се изселят, можеха да удавят страната на изгнаниците с пороя си. И тя им отвърна: започнаха да се вдигат огради, бившите скитници се сетиха, че имат бичове и харпуни. И нашествието спря. Може би пак щеше да почне, и то скоро, и никакви огради и харпуни нямаше да спрат гладните, но новите земи внезапно позеленяха от кълновете на хлебната трева и бившите жители на общините започнаха да се заселват в тях и да пазят всеки своя участък. Така че в тази така и незапочнала война победиха оградите — всички се обръщаха към Еетгон да ги закриля и да решава споровете им.

По това време Шооран вече беше далеко, чак в земите на вана — отдавна му беше станало навик да избягва всякакви безредици. Ай, вечната му спътница, покорно го следваше. Когато излязоха на оцелялата широка част на далайна, Шооран научи, че Йороол-Гуй идва тук често — почти всеки ден имаше съобщения, че Многоръкия е разграбил поредния крайбрежен участък. Богът идваше толкова често, че на много места дори не успяваше да порасне чавга и скитниците нямаше какво да ядат.

Резултатът от месеца в страната на вана беше още дузина оройхони, като последицата от създаването на повечето от тях бяха нови сухи земи. Шооран реши да се установят на западното крайбрежие, където Йороол-Гуй не се появяваше. Там можеше да се подвизава като разказвач и никой не свързваше името му с онова, което ставаше на изток. Хората, които цял живот обитаваха едно и също парче земя, просто не можеха да си представят, че за един ден човек може да измине такова разстояние — почти половината страна! А всъщност само четири-пет часа бърз ход. Пътищата на Мазолестата пета се оказваха не чак толкова дълги и Шооран разбираше недоволството му.

След месец Шооран пак реши да тръгне на път, но пред владенията на Моертал пак се натъкна на кордони. Този път обаче беше твърдо решен да мине и почна да разширява провлака. Направи един оройхон и отстъпи, за да се спаси от евентуална хайка, направи — вече не заради Йороол-Гуй, а заради хората — още два, отвличащи вниманието, та хората на вана да си помислят, че илбечът се връща, после пак отиде към заставите, увеличи прохода до цял сух оройхон и тръгна на запад. Вървеше направо през сухите земи и предлагаше на селяните да им продаде събран по брега сух косъм и костени игли. На запад все още имаше няколко места, където можеха да се направят оройхони, и за една нощ той издигна три.

След това, въпреки че се олюляваше от умора, тръгна обратно. Върна се по светло и заспа — Ай го пазеше, — а преди разсъмване най-спокойно мина в земите на Моертал. И чак когато стигна там, се обърна и си помисли струвало ли си беше всичко усилията и не се ли опитваше всъщност да измами самия себе си? И сам се успокои — да, струваше си. Защото в крайна сметка земята беше станала повече, а далайнът се беше смалил. И сякаш за да каже довиждане на страната на вана, Шооран издигна още един оройхон, с който започна нова, още по-широка ивица, и веднага след това отиде чак в другия край на страната, където далайнът все още беше достатъчно голям: като цяло от целия далайн бяха останали малко повече от две двойни дузини оройхони — през последните скучни, лишени от ярки събития месеци Шооран беше променил самия ход на живота в него.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза