Многоръкият бог на далайна

След известно време илбечът се появи пак и ту на едно, ту на друго място започнаха да изникват оройхони. Моертал не се интересуваше вече от нови земи, но и не мислеше да пречи на строителя и не пращаше патрули, макар че предната година беше направил точно това. Е, каторгата на старейшините и старите работилници наистина бяха останали близо до пътя за метрополията и там пак се работеше — на мокрото се събираше нойт и естествено имаше и постове, но това, разбира се, не бяха гранични застави и съществуването им не можеше да се разглежда като враждебен акт. Затова пък илбечът едва ли щеше да припари там.

Точно така трябваше да се действа. И чак сега, когато беше навършил петата си дузина години, две дузини от които е бил одонт, Моертал се почувства наистина държавен мъж. И как беше почнало всичко това? Почнало беше от онзи миг, когато житейският му път се пресече с пътя на илбеча. Защото не само пътищата през и покрай оройхоните се пресичат, пресичат се и пътищата на хората, и пътищата на съдбите им, и хората продължават напред променени. Моертал открай време беше сигурен в действията си, усещаше предварително кой какво ще каже и какво ще направи — единствено илбечът оставаше загадка за него. И одонтът често си приказваше в мислите си с тайнствения строител, само на него задаваше какви ли не въпроси и само от него чакаше отговори. Представяше си го като присмехулно старче с ехиден поглед — макар отдавна да беше разбрал, че не Чаарлах е бил илбечът, Моертал не можеше да се отърве от старите си представи и виждаше илбеча винаги в облика на разказвач. И в мислите му илбечът седеше в килия, пред вратата на килията стоеше въоръжен церег, вратата беше здраво заключена — и все пак илбечът излизаше на свобода. Просто се усмихваше и казваше някаква дума, и ключалките се разбиваха, и резетата падаха, и най-верният му церег тръгваше подир това старче. Тайната на илбеча не даваше мира на Моертал, но и го предпазваше от грешки. И Моертал хем се измъчваше от това, че не може да разбере чудотвореца, хем му беше благодарен за това.

Безстрашният одонт беше готов да се изправи срещу всичко на света, ако се наложи — но само не и срещу илбеча. Нека чудотворецът обикаля където си ще, той няма да му пречи, в краен случай само лекичко ще го подтикне в нужната посока. А колкото до това, че през последните две седмици по крайбрежието бяха изникнали осем нови оройхона — че какво лошо имаше в това? Просто още работа за баргедите. Да работят, това им е работата. Защото ако хохиурът не расте, се покрива с червеникава плесен и е обречен да лумне във внезапен глупав пламък.

Мягмарът съвсем беше наближил и Шооран се тревожеше, защото животът му с Ай в пустите мокри земи беше станал прекалено спокоен. Така беше живял навремето и в страната на изгнаниците, а по-късно и в северните краища на земите на вана. И в двата пъти насмалко да го разкрият. Та оттогава лекият живот го плашеше и Шооран реши да се махнат оттук още преди мягмарът да е почнал. Малко му беше жал, че ще тръгнат, още повече че се беше подготвил да застрои североизточния залив, но пък, от друга страна, не само той разбираше колко е удобно да се строи тук. Колкото до това, че всичко беше спокойно, всички знаят, че преди да се появи Йороол-Гуй, далайнът направо замира.

Оставаше да избере посоката. Не му се връщаше на север в агонизиращата страна на Добрите братя, при вана също всичко му беше омръзнало. Ако можеше да ходи по аварите, щеше да поеме по пътя на Мазолестата пета. Да, в сравнение със света на човешкия ум вселената беше безкрайно малка и тясна — и няма накъде да тръгнеш.

Накрая избра страната на вана. За да стигне дотам, трябваше да пресече земите на старейшините на няколко пъти, за да обърка онези, които евентуално биха решили да разберат накъде е тръгнал илбечът. И като направи за три дни пет острова, една вечер, когато охраната вече се беше изтеглила от мокрото към лагера на каторжниците, Шооран мина на съседния континент и се отдалечи на безопасно разстояние от провлака.

Лошата неплодородна година свършваше. Както беше предвидил Моертал, през последния месец настъпи глад. Ручеите пресъхнаха, боверите безпомощно пляскаха с късите си лапи по камъните и недоволно отваряха уста — гладни бяха и те. Хлебната трева по нивите изсъхна на корен. Чистата вода едва стигаше и за пиене. Мокрите земи пак се напълниха с хора — но сега не скитници и изгнаници, а най-законопослушни земеделци, подгонени от глада да копаят чавга. Ужасно беше дори да си помисли човек до какво би довело това във времената, когато оройхоните бяха пренаселени.

Всички чакаха мягмара и новата вода.

И далайнът най-сетне кипна, покри се с пяна и почна да изхвърля щедрите си дарове. По това време Шооран вече беше на централния нос и двамата с Ай се заеха с работата, с която бяха свикнали отдавна — да ровят в боклуците и да събират всичко по-ценно от изхвърленото на брега. Жалко, че точно през тези дни никой и не помисляше да сменя хляб за кост и кожа.