Многоръкият бог на далайна

Шооран виждаше, че намесата му само усилва кръвопролитията, но разбираше, че тази кръв е неизбежна, и потискайки мъката, съвестта и всичките си останали неуспели да избият на повърхността чувства, продължаваше да строи. „След две поколения делата му може и да изглеждат прекрасни — беше казала майка му навремето, — но да не дава Тенгер да живееш с него.“ Шооран не забравяше тези думи, макар често да ги тълкуваше различно и ту изобщо спираше да работи, ту почваше да строи с трескава бързина, сякаш се стремеше да свърши нещо болезнено, но неизбежно. Ако трябваше да умре, по-добре беше да умре по-скоро. Тогава и светът щеше да се успокои по-скоро и хората щяха да заживеят нормално.

Но дори и в тези наглед правилни мисли често се промъкваха съмнения. Времето, прекарано в тъмницата, го беше накарало да намрази стените, които отнемаха свободата на хората, а пък цялата вселена всъщност беше една голяма килия, в която заедно с Йороол-Гуй бяха натикани и хората. Човек може да прави затвора си по-хубав и по-пригоден за живот колкото си ще, но затворът пак си остава затвор. За това обаче беше виновен онзи, който беше сътворил света: всеблагият и всемогъщ господ, да е проклет навеки!

В праведния му гняв на свой ред го настигаше друга еретична мисъл: ами ако мъдрият Тенгер просто не беше знаел, не беше помислил, беше сбъркал от глупост? Защото в края на краищата виновен винаги излиза онзи, който прави, който строи, който създава. А трябва да се създава! И значи не бива да се търси вина у никого и той не бива да се измъчва напразно, а да работи, и то по-бързо. Когато и последният шавар изчезне от лицето на света, хората няма да попадат в него. Какъв обаче ще е животът в свят, в който няма да го има далайна — далайна, даващ кост, хитин, кожа и много други неща, без които животът е немислим? И омагьосаният кръг се затваряше и умът му можеше да обикаля колкото си ще по тези мисли, също както той обикаляше около далайна, и решението можеше да дойде само ако кръгът се превърнеше в точка, тоест когато далайнът изчезнеше. Може би тогава нещата щяха да станат още по-лоши и виновен щеше да е той. Нали виновен е този, който прави. Е, щом ще е виновен, да е виновен.

Шооран вървеше на запад. По пътя на два пъти направи оройхони, по един, там, където можеха да се издигнат. Не го тревожеше много това дали Йороол-Гуй го следва, или се е върнал в просторната част на далайна — през последните години илбечът беше разбрал как мисли врагът му, беше се научил да предугажда поведението му и лесно да му се изплъзва. Много по-страшни бяха хората, но тук, където и навремето не живееха много хора, а сега почти една трета бяха отишли на война, го заплашваха само срещите с патрули, съставени от млади момчета. Тях пък трябваше да ги плаши близостта на Многоръкия.

Така свикна със създаването на нови земи, че чак след три дни си спомни, че сред последните три оройхона имаше и юбилеен — последният от втората двойна дузина. Всъщност какво пък толкова важно? Остров като остров. Оставаше му да строи още много — повече, отколкото беше построил досега.

На четвъртия ден стигнаха до края на залива. Йороол-Гуй не беше влизал тук от цели две години и пак от цели две години се водеше война. С други думи — много неудобно място. Освен това Шооран вече беше минал един път оттук, като бе създавал оройхони, и сега и двете воюващи страни бяха взели всички мерки, за да не изпуснат илбеча. Макар че защо им беше илбечът, сигурно и те не можеха да кажат. Най-вероятно ги тревожеше това да не би той да построи нещо на противника. Да не говорим, че илбеч на свобода — това си е неизвестен фактор, застрашаващ всяка власт, Еетгон би могъл да разкаже доста неща за това. Е, от утре щеше да може да разкаже дори повече.

Постоянството е обратната страна на безредието. Всичко си беше както преди, никой не беше пипнал дори остатъците от топачката. Двамата се скриха в стария скелет на отдавна изтлялата риба и когато се стъмни, Шооран тръгна към фронтовата линия. Тя поне се беше преместила и беше по-близо. Трябваше да мине само два оройхона и той ги прекоси за час.

Точно както очакваше, изникването на новия оройхон предизвика паника на притихналото за през нощта бойно поле. Доколкото можеше да се съди по движението на факлите, двата бряга на тесния залив бяха заети от войските на братята, а войските на изгнаниците бяха изтласкани на два оройхона на юг. Сега братята спешно заемаха позиции за отбрана на далечния синор и вероятно смятаха мястото, където се криеше Шооран, за свой тил. Значи можеше да изчака тук, още повече че през нощта едва ли някой щеше да тръгне да търси илбеча. Първият удар очевидно беше от полза за изгнаниците, на които щеше да им е по-лесно да прегрупират войските си. Следователно братята щяха да решат, че илбечът е на отсрещната страна — едва ли бяха забравили времето, когато строителят беше в ръцете им и правеше онова, което им се струваше изгодно за тях. Сега щяха да подозират противника в същото.