Многоръкият бог на далайна

Шооран много се учуди, като видя колко са намалели изгнаниците по крайбрежието и че са останали най-вече жени. Двамата с Ай минаха почти половината страна, без да срещнат нито един мъж. Обяснението беше съвсем просто — Моертал беше обявил мобилизация и всеки желаещ можеше да стане церег и след победата над Добрите братя да получи земя на завладените оройхони. Планът беше умен — сега, когато границата минаваше не само по мокрите, но и през сухите оройхони, надмощие щеше да има армията, която беше по-голяма. Въоръжените с каквото бяха могли да им намерят изгнаници и служители се бяха упражнявали да водят ръкопашен бой, а след това — само преди два дни — бяха поели към пламналата от взривовете на харваха граница.

Шооран се възползва от безлюдието на мокрите земи и за пръв път след половин година прекъсване издигна оройхон. Мислеше на сутринта да настигне войската и да се смеси с нея. На сутринта обаче по всички оройхони плъзнаха вестоносци — спираха на кръстовищата на синорите, надуваха раковините си и викаха с цяло гърло: — Победа! Противникът е разбит и е изтласкан на четири оройхона!

Победата не беше кой знае каква — Шооран много добре познаваше тези четири оройхона — нали той ги беше издигнал и ги беше изсушил, когато беше пленник на Добрите братя. Четирите сухи оройхона се редяха един след друг, свързвайки двете страни. С други думи, истината беше, че Добрите братя не са разбити и победени, а просто са се оттеглили. И че Моертал не се осмеляваше да нахлуе в страната им. Интересно обаче как в такъв случай щеше да раздава земи на доброволците си? Четирите оройхона нямаше да стигнат, а да лъже човек в такова положение можеше да доведе до бунт.

Както и да е, двамата с Ай можеха да се укрият само сред доброволците, така че бързо тръгнаха на север. По пладне вече бяха на завладените оройхони, по-точно на мократа ивица покрай тях. И колкото по̀ напредваха, толкова повече се притесняваше Шооран. Тук трябваше да цари суматоха, да има цели тълпи, всички да викат — а вместо това оройхонът беше безлюден. Откъм сухото се чуваха викове и песни, понякога и крясъци, но не войнствени, а по-скоро пиянски, но на мокрото нямаше никого, нямаше даже патрули. Е, патрулите бездруго трябваше да са по-близо до фронта. Но нали казваха, че сутринта тук се е водила битка — а нямаше никакви следи от битка. Хохиурът не беше изпотъпкан, нойтът не беше размътен от дузини дузини крака, само на едно място се виждаше нещо като съвсем скоро прокаран път. Нима Моертал беше предприел настъпление само в сухите области? Та това означаваше да изложи бойците си под обстрела на ухерите, а после да хвърли необучените доброволци срещу редиците редовни войски на Добрите братя.

Шооран тръгна по наскоро прокарания път и видя, че той свършва в шавара. От обикновено мълчаливите дълбини сега долитаха плясъци и глухи въздишки. И нещо като че ли клокочеше. Шооран запали свита от слама факла и я вдигна високо. Никога не беше виждал такъв шавар — и никога не си беше представял, че тварите, живеещи тук, не могат да излапат всичко, което им се хвърли. Сега обаче шаварът беше натъпкан догоре с човешки трупове. Част от тях може би бяха на церегите на Добрите братя, но повечето явно бяха на загиналите доброволци. Дузини дузини дузини хора, тръгнали да търсят земя и намерили края си в шавара. Не можеше да са загинали всички, разбира се, и онези, които бяха оцелели, сега сигурно получаваха земя, защото Моертал несъмнено щеше да удържи на думата си. Но на повечето от тръгналите на поход вече нямаше да им трябва никаква земя.

Умният одонт за втори път беше решил сложната задача как да се справи едновременно с два проблема: и с изгнаниците, и с външния враг. Сега врагът беше разбит, а изгнаниците — поне тези, които можеха да станат опасни, сиреч мъжете — също ги нямаше. Още утре шаварът щеше да се справи с щедрата си плячка и щеше да остане само победата. Всичко беше пресметнато и проверено, не беше взето под внимание само едно — че може да се намеси илбечът.

Шооран отведе Ай няколко оройхона назад, каза й да го чака и щом падна здрач, построи три оройхона покрай старата ивица и на практика я изсуши. Бликналата вода заля шавара и издави натъпкалите се с трупове и неспособни да избягат зверове. Още утре водата щеше да се оттече и след нея щяха да останат само мъртви твари и купчини обезобразени човешки тела. Онези, които щяха да ги вадят, нямаше да забравят това зрелище до края на дните си и Моертал трябваше доста да се постарае да го запомнят като добър управник и велик завоевател. Много по-вероятно беше да го запомнят като човека, напълнил шавара с трупове.