Многоръкият бог на далайна

— Ти избра по-лесния път. Защото най-лесно е да се махнеш. А аз не мога. Мислиш си, че си живея добре — на сухо, на топло, седя и ям, каквото си ща. Обаче аз отговарям за всички. Всяка моя дума, и казана, и неказана, може да струва живота на дузини дузини хора. Да не си мислиш, че не виждам какво става? Но ако не ставаше това, щеше да е още по-лошо. Налага ми се да се разпореждам с чужди съдби, с чужд живот, и най-страшното е, че не знам до какво ще доведат всичките тези жертви и дали животът на хората ще стане по-добър, или мрат за нищо. Впрочем ти така и не можеш да го разбереш.

Шооран гледаше в земята. Струваше му се, че чува собствените си мисли, ехото от безумните си разговори с черния уулгуй.

Еетгон стана и каза:

— Ще наредя да те пускат през границата свободно — и да влизаш, и да излизаш.

— Няма нужда. Мога да мина и сам. Кажи само да ми върнат бича. Все пак аз съм последният от братството на нощните пархове и не искам да ходя като прост скитник.

Еетгон си тръгна. Вечерта на същия ден се накани да тръгне и Шооран. Все още не се беше възстановил, но не искаше да лежи и изплашените обитатели на алдан-шавара да се чудят как да му угодят. Те му дадоха нови дрехи, дадоха му и храна. Не можаха да намерят стария му бич, но пък го отведоха в оръжейницата и той си взе друг — беше го направил със собствените си ръце от мустаците на първия парх, който беше убил.

Не можеше да носи багажа, така че с всичко се натовари безкрайно щастливата Ай.

Минаха границата, без да видят изобщо някакви постове — очевидно Еетгон все пак беше издал заповедта си — и цяла седмица полека вървяха на изток. Ай събираше чавга, Шооран по цял ден седеше край далайна и гледаше ленивите мътни талази — те се блъскаха в брега и смазваха ълкове, бодливи риби и космати червеи, и всяко тяхно движение носеше смърт, смърт, в която нямаше никакъв смисъл.

Постепенно силите му се върнаха, но не се върна увереността му в себе си. Вече не го привличаше прекрасната земя, не изпитваше и любов към хората. Какъв беше смисълът да обича хората, след като не можеше да ги спаси, не можеше да им помогне, не можеше да ги направи щастливи? И хората, и светът имаха нужда само от едно — да ги остави на мира.

Шооран седеше на разстланата кожа и плетеше връвчица от жив косъм, събран покрай далайна. В това имаше смисъл — с връвчицата човек можеше да си върже багажа по-удобно. Вярно, ако попаднеше в чужди ръце, с нея можеше да вържат и човек. Но докато беше у него, тя беше безопасна. Значи можеше да си я плете.

Ай дойде и клекна до него, погали го по рамото и каза:

— Мно… го си болен.

— Не съм болен — каза Шооран, без да спира да сплита връвчицата. — Здрав съм.

— Бо… олен си. Преди ходеше по ра… бота, а аз те ча… ках. Сега си друг.

— Искаш да съм същият като преди ли? — попита той.

— Да. Мно… ого.

Шооран се усмихна. Ето, до него беше единственият човек, който го обичаше. Ай искаше той да продължи работата си докрай, чак до гибелта на Йороол-Гуй. Само че как щеше да живее това мило уродливо джудже без блатото, в което се беше родило, без чавгата, без безкрайното скитане по унилите мокри оройхони? Е, дотогава имаше още много време.

— Добре — каза Шооран. — Утре тръгваме да вършим работа.

И извади от торбата си парче светла, добре обработена кожа. Беше си мислил да я размени за храна, но сега извади ножа си, обряза кожата на правоъгълник и започна да чертае — доколкото си я спомняше — картата, като от време на време топваше една тъничка пръчица в гнъста, изцедена предната вечер от тялото на някаква многонога твар.

Най-подходящото място за работа все така беше широкият залив между земите на старейшините и Земята на Добрите братя. Вярно, там все още се водеше война, но това дори щеше да му помогне — в суматохата щеше да е по-трудно да го открият. А пък намесата на илбеча можеше да обърка плановете на военачалниците и да ги накара да се замислят дали да не сключат мир.

Щом реши, че ще действа, Шооран се изпълни с нови сили. Пак извади сувага и мина през цялата страна, та всички да видят, че новият Чаарлах е жив. Скри го чак когато двамата с Ай стигнаха до Търговския оройхон и трябваше да минат незабелязани.

Страната на старейшините вече почти не се различаваше от останалите провинции на сияйния ван. Изпратените от вана одонти впрочем бяха съвсем наясно, че земята, която управляват, в крайна сметка не им е дадена от вана, и подкрепяха не само него, но и Моертал — защото нали на човек затова са му дадени две ръце. Моертал пък беше разпределил земите така, че преданите на него одонти да управляват участъците около провлака, а новодошлите да са в нещо като обкръжение — и съответно зависими от местните баргеди. И на новите властници не им оставаше нищо друго, освен да му помагат с дясната си ръка, а лявата да оставят да помага на вана. Всички обаче добре знаят, че лявата ръка е по-близо до сърцето и съответно е по-искрена, нали?