Многоръкият бог на далайна

Неприкосновеността на сушачите имаше и друга страна — те може да бяха бедни и нищи и всички да ги презираха, но затова пък никой не можеше да ги накаже така, че да ги научи на покорство. Всъщност те бяха единствените наистина свободни хора в страната. И бяха съгласни да гладуват и да мрат край аварите — но не простиха това, че ги бяха били.

Сушачите никога не действаха прибързано и този път им трябваха почти две седмици, за да се подготвят. Когато обаче започнаха, бяха решителни и бързи — знаеха, че когато кашата вече кипи на авара, няма време за мислене.

Сутринта на този паметен ден беше най-обикновена, но вечерта дежурният напразно надуваше раковината за свършване на работа — откъм аварите не се показа никой. А после сушачите се появиха откъм границата. Вървяха на група и изобщо не се криеха. Две дузини цереги излязоха да ги подкарат към лагера — знаеха, че сушачите нямат оръжие, и не очакваха никаква съпротива, така че направо изгубиха и ума, и дума, когато върху главите им се посипаха пламтящи вързопи и над далайна заизбухваха взривове. В никоя война досега харвахът не беше използван толкова неикономично, но пък зарядите — с тях можеше да се унищожи четири пъти по-голяма армия — избиха стражниците до крак. И понеже не желаеха да оставят на армията плодовете на труда си, сушачите изгърмяха всички припаси на сложените на позиция по синора ухери и отидоха в царството на вана, където ги посрещнаха с радост.

Така че не беше чудно, че когато на другия ден огненото блато изчезна и сухата ивица съедини двете страни, Добрите братя нямаше как да нападат, а армията на вана, напротив, се готвеше за атака, та ако дори не завладее цялата страна, да завземе поне бившите земи на старейшините и най-вече Кръста на Тенгер. И колкото и да изглежда странно, най-добрите помощници на вана за тази цел се оказаха войските на Добрите братя.

Реколтата след мягмар винаги е най-богатата. Тази година далайнът бумтеше особено силно и узрялата хлебна трева направо се прекършваше от тежестта на зърното. Паниците на „освободените“ служители обаче не станаха по-пълни — животът им по нищо не се различаваше от този на каторжниците. Кашата, която им даваха, беше не само недовтасала, но зърната направо хрупаха и бяха от най-негодните.

— Братята взеха всичко… — въздишаха баргедите.

И това май беше истина. Огромната бедна страна беше решила да се изхрани в завоюваните земи. На практика вече всеки брат можеше да стане церег — и ставаха, дузини дузини. Армията на завоевателите нарасна неимоверно и изгуби боеспособността си. Никой не учеше новобранците как да воюват, но виж, как да налагат все нови и нови данъци на оройхоните, нямаше смисъл да ги учат — те го научаваха сами.

От друга страна, дори гладните цереги едва ли биха могли да изядат реколтата до последното зрънце и впоследствие обясняваха, че бунтът бил почнат от баргедите, които били недоволни от създалото се положение, но не смеели да въстанат открито. Защото един ден някак случайно служителите се оказаха въоръжени с тежките костени вериги за вършеене и с кривите ножове за жънене, които по закон трябваше да предадат веднага след свършване на работа. Говореше се, че в складовете на баргедите имало още зърно и че хората все пак можели да се изхранят, но… но какви ли неща не се говорят. Важното е какво става.

Служителите бяха неорганизирани и не ги биваше много за бунтовници — гарнизоните на завоевателите бяха изклани веднага само на два оройхона, преди церегите да се усетят. Навсякъде другаде се вдигна такава врява, че те имаха време да се организират и да отблъснат нападателите. Ако страната беше под надзора на онези дузини, които я бяха завладели, въстанието щеше да бъде потушено веднага, но срещу доскорошните служители воюваха също такива доскорошни жители на общините, сиреч също толкова неопитни във военното дело хора. И сраженията се изродиха в гигантско побоище, в което копията се използваха като тояги и само от време на време по предназначение. Постигна се нещо като равновесие — служителите бяха повече, но пък братята все пак бяха преминали някакво, колкото и малко да беше, обучение.

Привечер въстаниците надделяха: церегите бяха много по-малко и имаха нужда от почивка, докато служителите можеха да се сменят и да атакуват непрестанно. Няколко отряда, които се бяха скрили в алдан-шавара, бяха удушени от пушека, издигнал се от долното равнище, макар че какво точно гореше там, никой не знаеше. Въстаниците се биеха под командването на неизвестно откъде взели се хора с ризници, което можеше да убеди всеки случаен наблюдател, че бунтът не е случаен, а е старателно планиран и подготвен.