Многоръкият бог на далайна

За две години безумният илбеч не беше дал на страната на вана нито един сух оройхон. Шооран направи повече от дузина и половина. И това без да брои собствената си страна и оройхоните, когато беше в плен. Свободни земи все така нямаше, но все пак всеки здрав и прав мъж можеше да си намери нива, която да обработва. Без земя оставаха само сакатите и жените — на тях нито им даваха ниви, нито ги пускаха в новите земи: позволяваха им единствено да умират на мокрото. Но пък поне не ги гонеха и не правеха хайки — от една страна, те не бяха опасни, от друга, беше сложно да се обхожда цялото крайбрежие. Шооран все повече се прочуваше сред това пъстро хорско сборище и вече си мислеше дали няма да е по-добре да се върне в страната си или пък да отиде чак към Кръста на Тенгер. Засега обаче продължаваше да се прави на разказвач и да строи нощем, с надеждата, че Ай няма да разбере нищо.

— Имам работа — казваше той. Вече не му се налагаше да добавя, че ще се върне, това се подразбираше от само себе си.

Тази вечер каза същото, Ай само кимна и той изчезна в сгъстяващия се лилавочервеникав здрач.

Забърза на север. Знаеше, че Йороол-Гуй плува от другата страна на носа, и трябваше да нанесе удар отсам и да стесни пролива до краен предел. Тичаше по познатия път, прескачаше камъните и заобикаляше локвите — и изведнъж настъпи нещо меко.

Чу се вик. Шооран спря и се наведе да види кого е настъпил — и кой глупак е легнал да спи на пътя. Секна искра с кремъка и запали усукания от слама фитил, раздуха пламъчето. В мъждивата светлина видя жена — онази, която преди време се беше опитала да ограби Ай.

— Ти си значи — каза жената. — Дойде, нали? Знаех си, че ще дойдеш.

Нямаше начин да каже, че бърза за другаде и че я е настъпил случайно. Тя вече го беше прегърнала през врата и изобщо нямаше да му повярва, пък и на него не му се вярваше чак в такава случайност. И изведнъж го осени друга истина: че никаква, дори най-адската работа не може да угаси пламтенето на кръвта, която туптеше в слепоочията му. Жената легна по гръб и го притегли към себе си. Тлеещият фитил падна в калта и изсъска.

Никога немитото й тяло миришеше кисело на засъхнала пот, но Шооран усети това чак когато кръвта спря да блъска в ушите му и вече можеше да осъзнава какво е станало и какво става.

— Видя ли колко е хубаво — а ти ме прогони, глупчо — шепнеше жената и се притискаше към него. — Хубаво ти е, нали?

Беше го срам, беше му отвратително и искаше да е някъде много далече.

— Искаш ли да си останем тук? — каза жената. — Този оройхон сигурно ще изсъхне още днес и ще си имаме земя. Ще ти дадат, знам аз.

— Защо мислиш, че ще изсъхне? — попита Шооран.

От сутринта се беше чудил дали да дойде тук, или да излезе на върха на носа и беше тръгнал насам в последния момент. И изведнъж се беше оказало, че тук го чакат.

— Че как иначе? — засмя се невидимата жена до него. — Съвсем е просто. Помисли малко: Многоръкия е край източния бряг и значи илбечът е тук. Няма да се натика сам в устата на Многоръкия, нали? Първо почна да строи в центъра, после на юг… И сега там си делят земята и има много хора. Да не е луд да строи там? Значи или ще удължи носа, или ще направи нашия оройхон сух. Разбра ли?

Шооран се уплаши. Жената повтаряше почти дословно днешните, че и вчерашните му разсъждения. Стори му се, че всеки момент ще му каже: „Ти си илбечът, знам“. За щастие тя не сети чак за това — мислеше само за щастливото си бъдеще, галеше го и бързо, за да не я прекъсне, шепнеше:

— Ще ни дадат земя, ще си направим палатка, ще си живеем добре. Ти не ме гледай, че съм такава грозна, аз съм млада, по-млада съм от теб. Нямам и три дузини още. И съм силна, ще ти работя, всичко ще правя, а ти ще си разказваш приказките. Знам, че си разказвачът, много пъти идвах да те слушам, само че ти не ме забелязваше. Много хубаво разказваш и много хубаво пееш… На ръце ще те нося…

— Не — успя да каже Шооран. Усещаше как думите й властно го примамват.

— Защо не? — възкликна жената. — Ако искаш, ще вземем и оная твойта, уродливата. Съгласна съм. Не я мразя. Онзи път не я ударих от злоба, просто не знаех, че това са твоите неща…

Шооран не помръдваше, но мислите му подскачаха като подгонена тукка.

Трябваше да се маха, бързо да се маха оттук! Да бяга и никога да не се връща, докато някой, особено тази жена, не се е сетил кой е. Обаче как да стане от тази вмирисана на пот постеля, в която го бе вкарала самотата и собствената му глупост? Защо всички други успяваха да си намират жени ей така, съвсем лесно, а после пак така лесно да ги изоставят и дори да не ги познават, когато ги срещнат пак, а той се чувстваше обвързан, макар да не бе обещавал нищо? Не, ако искаше да остане самия себе си, трябваше да разкъса тези ремъци.

— Не — повтори той по-високо, свали ръцете й от врата си и седна. — Това сега беше случайно и няма да се повтори. Няма да остана с теб и не ми трябва нито земя, нито твоето щастие.

Чакаше сълзи, чакаше молби, чакаше дори язвителен смях и обиди, но не стана така. Жената само тихо каза: