Многоръкият бог на далайна

В нощната тишина, осветена само от петната гниещи боклуци, сред рева на бушуващия новогодишен далайн тези думи изобщо не изглеждаха смешни, дори напротив в тях имаше някаква нечовешка сила, все едно не побъркана уродлива жена, а самата душа на земята предявяваше правата си пред непослушния илбеч.

Стана му страшно. Невидими пръсти разтвориха жанча му и безсилно задраскаха по хитина на ризницата. Ай пак изхлипа — този път високо и ясно.

— Няма да те оставя — каза Шооран единственото, което можеше да каже. — Утре тръгваме заедно.

— Кажи, че ще си моята опора и з… защита…

— Ще съм твоята опора и защита.

— Д… добре — успокоено промърмори Ай и долепи личице до хитина.

Няколко дни обикаляха по познатото им до втръсване крайбрежие. След изтеглянето на изгнаниците тук беше станало съвсем спокойно. Щом мягмарът свърши, всички напуснаха мокрите оройхони и брегът опустя, и ако не беше Ай, той щеше да може да работи, без да го е страх, че някой ще го види. Но Ай не се отделяше от него. Минаха през равните земи на западния бряг, където можеше да направи оройхон и да се махне преди някой изобщо да е видял новата земя, минаха и провлака към земите на Моертал, където в тесния залив Йороол-Гуй не беше страшен, и излязоха на източния бряг. Мястото беше подходящо: Шооран рядко беше стъпвал тук и значи никой не очакваше появата на илбеча в тези земи. Но той не можеше да направи нищо, защото мъничката Ай шляпаше в калта зад гърба му и не откъсваше от него предания си поглед.

И когато пред тях се видяха пушеците на огненото блато, отделящо земята на вана от древните земи, Шооран най-сетне не издържа, демонстративно сложи на един тесег целия си багаж, посочи го и каза на Ай:

— Отивам по работа. Ще се върна утре вечер. Чакай ме тук.

Ай го гледаше в очите и не беше ясно дали изобщо го разбира, да не говорим дали ще го чака. Но когато Шооран тръгна към границата, тя остана до багажа и почна да копае с една клечка безброй пъти разкопаваната кал.

Той мина границата по здрач, когато часовите чакаха да ги сменят и не бяха много бдителни. Тъмнината го застигна вече при Търговския оройхон. Сега обаче тя не беше пречка, а по-скоро помощничка. Йороол-Гуй можеше да дойде и денем, и нощем, илбечът също можеше да строи по всяко време, но по-добре беше хората да не виждат какво става. И новият оройхон се простря пред Шооран равен и гладък. Той мина по него в тъмното и удари втори път. Вторият оройхон би трябвало да разтревожи постовете отсреща, но Добрите братя, които толкова обичаха да нападат съседите си, явно не чакаха да нападнат тях и може би дори не бяха сложили охрана.

От напрежение и от отровните газове на горящото блато главата му направо се цепеше — все едно щеше да се пукне като огромен надут цирей. Искаше му се да легне, да я стисне с ръце, да си запуши ушите и да не мисли за нищо. Но не можеше да го направи, трябваше още преди да се е съмнало да се махне оттук, а можеше да го направи само ако направеше още един — трети за тази нощ — оройхон.

И като се стараеше да върви възможно по-далече от пушеците, Шооран се върна към границата, за да изличи последния в тези земи участък огнено блато. Мъчеше се да не мисли за Йороол-Гуй, защото знаеше, че ако той се появи, няма къде да избяга.

Строенето беше невероятно трудно, а освен това този път го забелязаха — зарева раковина и се замяркаха огньове на факли.

„Свирете тревога, свирете… — повтаряше си Шооран, докато се оттегляше между тесегите. — Утре ще видите, че това не е просто нов оройхон, а че между вас и враговете ви има суха ивица. И ще трябва или да се избиете един друг, или да се научите да живеете в мир. Свирете колкото си щете, аз вече си свърших работата.“

Когато мина покрай постовете, облаците вече изжълтяваха, но не го беше страх, че ще го видят — церегите си имаха друга работа сега. След още половин час стигна до мястото, където беше оставил Ай — и тъкмо навреме, защото някаква жена вече беше събрала нещата му: оръжията, постелката, дори сувага, който не беше нужен на никого освен на редките разказвачи, и като отблъскваше с една ръка Ай, с другата се мъчеше да върже всичко на вързоп и да го отнесе. И сигурно вече щеше да го е направила, но мъничката Ай — цялата изподраскана и насинена — не я оставяше на мира. Докато Шооран излизаше от хохиура, тя пак — за кой ли път? — скочи срещу натрапницата и впи зъби в ръката й досущ като ълк. Непознатата жена изпищя и почна да я удря по главата с другата си ръка, но Ай сякаш не усещаше ударите и стискаше зъби.

— Спрете! — викна Шооран и затича към тях.

Жената замръзна и го изгледа уплашено, а Ай се търкулна на земята и сърдито й викна:

— Видя ли? Ето го мъж ми!

Шооран стигна до тях, погали рядката й косица и каза:

— Добре, жено.

— Гледай ти, гледай ти… — обади се непознатата жена. — Ти май наистина си й мъж, а? Я слушай, за какво ти е тая? Що не вземеш мен? Ще се грижа за тебе. Освен това съм истинска жена, не съм като нея. За какво ти е? Даже не можете да легнете заедно.