Многоръкият бог на далайна

Шооран погледна подпухналото насинено лице на Ай, после погледна жената. Тя се беше изпъчила предизвикателно, жанчът й, надянат на голо, беше разтворен и под него се виждаха увиснали гърди.

Да, тази наистина беше жена и щеше честно да изпълнява обещанието си. Не да го обича, разбира се, каква ти любов в шавара, но да му бъде съпруга и стопанка. Обаче никога нямаше да може да се отърве от любопитството си и то вечно щеше да застрашава живота му. С други думи — тялото, което така охотно му предлагаше, беше капан, поставен му от съдбата. Хвала на Тенгер, че беше толкова изтощен, та то не пораждаше у него никакви чувства.

— Махай се — каза Шооран и вдигна юмрук.

Жената отскочи към близкия тесег, обърна се и като разбра, че няма да я гони, викна:

— Глупак!

И избяга.

Шооран искаше само спокойствие. Но първо трябваше да се погрижи за Ай. Опита да измие раните й с вода от меха си, но тя скочи и побягна. Той нито имаше сили да я гони, нито имаше някакво лекарство. Така че просто разгъна постелката си, тръшна се на нея и каза:

— Спи ми се. Събуди ме, ако има някаква опасност.

Събуди се чак на другата сутрин. Ай клечеше край него и човек можеше да си помисли, че така и не е помръднала, ако не бяха трите големи чавги до лакътя му — значи не само го беше пазила, но и му беше намерила храна.

Събраха си багажа и тръгнаха натам, откъдето бяха дошли. Шооран се ослушваше дали няма да чуе шум от битка на бившата граница, но всичко беше тихо.

Случилото се би трябвало рязко да промени всичко, но не стана така. Армията и одонтите естествено се стреснаха от това, че вече нямаше лесно защитима граница, но понеже отсреща, кой знае защо, не ги нападаха, всички други посрещнаха новината с безразличие. И това не беше чак толкова чудно: нали всички размирници, всички, които искаха и можеха да тръгнат нанякъде, бяха заминали още преди година и сега страната беше образец на това, за което одонтите бяха мечтали открай време. И може би точно затова властите решиха да не търсят илбеча. Одонтите от вътрешните земи изобщо не се интересуваха от него, а останалите — останалите може би бяха съгласни с Моертал, че илбечът ще им е по-полезен свободен, отколкото като пленник.

И Шооран оправда надеждите им. Всяка седмица ту тук, ту там се издигаше нов оройхон. И съответно се появяваха все нови и нови сухи участъци, така че в страната пак настъпиха промени, но този път верноподанически. Законопослушните граждани чакаха ред да получат нови ниви от ръцете на законната власт, а царските баргеди вече почваха да се объркват в сметките си за очакваните тройни и четворни дузини бъдещи доходи.

И така мина месец, после още един, и всички бяха доволни.

През цялото това време Шооран се правеше на разказвач. Обикаляше мокрите оройхони, като гледаше само да не навлиза в блатата, за да не му се налага да бяга, ако се появи Многоръкия. Вечер около него се събираха хора и той им разказваше за света, за хората и за боговете. Понякога, когато пресилваше, свиреше, но по-често, също като Чаарлах, гледаше да мине без звуците на сувага. Разказваше за онова, което бе видял и чул по чуждите земи, от време на време си измисляше. Но винаги свършваше с историята за смъртта на Чаарлах, певеца, който се беше направил на илбеч, за да позволи на истинския илбеч да продължи да строи.

Скоро двамата с Ай се прочуха и вече всички ги познаваха отдалече, и те можеха спокойно да вървят през сухите земи, без да ги е страх от никого. Затова пък на Шооран му беше все по-трудно да строи. Защото около разказвачите винаги има хора. Така че, за да не го заподозрат, Шооран чакаше всички слушатели да си тръгнат, после бързаше накъдето му падне в тъмното, строеше призори и се връщаше при мъничката Ай, която покорно пазеше прибрания в калъфа суваг. След това му се налагаше да спи по два-три дни — а после всичко почваше отначало.

Единственото място, където избягваше да спира и да разказва, беше носът във владенията на Моертал — тук помнеха, че е избягал церег и че е обявен извън закона. Затова пък точно тук идваше най-често нощем и увеличаваше новата провинция, управлявана от Ууртак — пораслия вече син на застаряващия одонт Ууртак. Полуостровът разделяше далайна на две почти еднакви части и проливът, който ги съединяваше, с всяка седмица ставаше все по-тесен, така че много скоро от брега можеше да се види отсрещният бряг — брегът на проклетата страна на Добрите братя.