Многоръкият бог на далайна

Колкото до церегите, които слязоха да ги преследват под земята — почти никой от тях не се върна.

Малцината оцелели разказваха как от тавана внезапно падали огромни камъни, как срутища затрупвали наведнъж по цяла дузина воини, разправяха за черни бездънни кладенци и как като падне в тях човек, го чуваш да вика до безкрай, и за още дузина дузини ужаси на подземното царство. Но не бяха видели нито един от непокорните майстори.

В този момент преговорите и помирението все още бяха възможни, но братята избраха по-твърд и, както им се струваше, по-правилен път: обиколиха съседните оройхони, събраха семействата на каменоделците и поискаха въстаналите да се предадат и да се покорят, като заплашиха в противен случай да избият заложниците. И за да докажат, че намеренията им са съвсем сериозни, убиха трима старци.

Което не трябваше да правят — в никакъв случай! Защото старците се ползваха с особено уважение в земите на Каменния кръст. Още същия ден горното равнище на алдан-шавара, където се бяха нанесли да живеят церегите, се превърна в капан и когато — чак вечерта — войниците отвън успяха да отместят тежките плочи, внезапно затворили всички входове, видяха, че то е пълно с пушек. В затворения алдан-шавар се бяха задушили повече от двойна дузина цереги и можаха да извадят труповете им чак след няколко дни. И докато разярените завоеватели се чудеха какви мъки да измислят за пленените съпруги на каменоделците, те им подготвиха нова клопка: рано сутринта земята под един от лагерите с грохот потъна в оройхона, а изскочилите в буквалния смисъл на думата изпод земята бунтовници избиха изгубилата и ума, и дума охрана, освободиха си семействата и ги отведоха в пронизаната от тунели и пещери земя.

Загубите през този ден бяха по-големи, отколкото при завоюването на цялата страна. Стреснатите братя се изтеглиха от древните омагьосани оройхони, но не се отказаха от опитите си да смажат метежа. Опитаха да изкарат каменоделците от дупките им с пушек, но пушекът не влизаше в долните равнища. Опитаха да наводнят алдан-шавара и отклониха един от потоците да тече в него, но пак нямаха никакъв успех. Оставаше им да чакат затворилите се долу да измрат от глад. Един от пленените старейшини обаче им каза, че именно под Кръста на Тенгер бил главният продоволствен склад и че ако доблестните братя не се били сетили да изнесат запасите — „ах, не се ли сетихте? Колко жалко!… Складовете открай време са на каменните оройхони, защото там има много сухи пещери, които бездруго са празни… Не, кой да краде от складовете — та там живеят само каменоделците, те няма защо да крадат, нали си имат всичко… За колко ще им стигнат запасите хлебна трева ли? Ами, ако пестят… за три години поне. Освен това има запаси сушено месо и туйван, а расте и наъс, нали…“

Положението ставаше от сложно по-сложно. Вместо да носи доходи, Кръстът на Тенгер носеше само загуби, и то големи. Войната с подземната крепост продължаваше вече втора година, а братята не само че не бяха успели да подчинят непокорните бунтовници, но се страхуваха дори и денем да влязат зад полуразрушените стени.

И тогава дойде новият проблем. Този път се разбунтуваха само дузина души, но последиците бяха почти толкова тежки, колкото и от бунта на каменоделците. Сушачите отказаха да работят.

Сушачите в Земята на старейшините открай време бяха най-низшата и презирана каста, така че след идването на новата власт в живота им не се беше променило почти нищо. Дежурният на суур-тесега можеше да си надува раковината колкото си ще, та те да започнат работа, но не смееше да отиде до аварите и да види дали наистина вече работят. Сушачите печаха на авара питки от недовтасала каша, която им носеха събирачите на харвах — освен нея редовно им носеха и чавга, че дори и месо от зверовете, които живееха в шавара. И това можеше да продължи до безкрайност, но ето че дойде мягмарът, празникът на безсмъртния Йороол-Гуй. Предният мягмар беше минал без големи празненства, понеже в страната още се водеха битки и всички се спотайваха, тъй като не знаеха какъв ред ще въведат завоевателите. Сега обаче вече се беше възцарил мир и нямаше причина да не празнуват. И макар вече да нямаше старейшини, които тържествено да крачат към далайна, макар ловците отдавна да бяха оставили копията си и да бяха хванали сърповете и дори в тези новогодишни дни да не смееха да се приближават до шавара, сушачите изобщо не се интересуваха от това — и дузина опърлени от работата с огъня хора се подредиха в колона и тръгнаха към брега, като пееха фалшиво: „Слава тебе, бащице Йороол-Гуй“.

Това беше толкова неочаквано, че охраната, която иначе нямаше никаква работа, успя да ги спре чак на границата на мокрите оройхони. Престъплението беше сериозно: бягство и явно преклонение пред дявола. За такова провинение се полагаха поне половин дузина топенета, но съдията много добре разбираше с какви хора си има работа и затова се ограничи само с бой. Сушачите понесоха наказанието стоически и животът наглед продължи, както си беше вървял… но по малко по-различен път.