Многоръкият бог на далайна

— Е, както искаш… — И докато той се обличаше в тъмното, мълча и чак накрая промълви: — Ако решиш да се върнеш, ела.

Шооран не отговори. Стана и бързо тръгна да се прибира. Беше притеснен. Кой знае защо, му се струваше, че Ай веднага ще усети миризмата на тази жена и ще каже: „Не ходи повече на такава работа“. Ай обаче спеше спокойно, направо на земята.

Още на разсъмване си събраха багажа и тръгнаха на изток по пътеката между сухите и мокрите оройхони. На няколко пъти трябваше да слизат в калта и да изчакват бързащите към източната граница отряди цереги да ги задминат.

Далновидните старейшини не току-така жестоко бяха преследвали илбечите във владенията си — бяха разбирали, че илбечите могат единствено да навредят на една твърдо установена власт. И все пак заразата, с която така успешно се бяха справяли вътре в страната си, беше проникнала отвън и беше разрушила държавата им. Старейшините бяха сменени от чуждите, странно въоръжени цереги и други старейшини, които държаха да ги наричат „братя“. Ако всичко беше свършило дотук, плюс наказанията с бой за споменаването на забраненото вече име на Йороол-Гуй, нещата щяха да са си горе-долу старите, все едно нищо не се е променило. С идването на новата власт обаче се разруши целият предишен ред. Оцеляха единствено баргедите, които се заклеха във вярност на завоевателите и сега се наричаха „старши братя“. Имотите и съкровищата на Йороол-Гуй бяха обявени за общи, но с тях, както и преди, се разпореждаха баргедите, и пак така раздаваха инструментите на вече свободните по закон служители, когато те тръгваха на работа. Но престанаха да раздават храна и когато хората се оплакваха, казваха само: „Нищо няма, братята взеха всичко“ — и мърмореха нещо под нос, може би призоваваха гнева на отречения бог върху главите на новите господари.

Първи се разбунтуваха каменоделците. Тази удивителна професия съществуваше само на Кръста на Тенгер и майсторите поколения наред бяха предавали от баща на син тайните как точно да се нацепи кремъкът, как да се наточи и как точно да се направи острието, та да става и да си секнеш искра за огън, и да пронижеш врага. Майсторите бяха отделна общност и имаха свои собствени закони. Още от незапомнени времена се бяха заселили на Кръста на Тенгер, живееха само там и старейшините гледаха да не им се месят. Те си имаха свои баргеди, свои обичаи и дори нещо като своя собствена религия — не обичаха Йороол-Гуй и се покланяха на една огромна скала от пъстър яспис, която наричаха алдан-тесег.

Най-древните оройхони не можеха да се изхранват сами, понеже земята им беше оголена от почва, пронизана от дълбоки тунели и отдавна не раждаше нищо. На второто равнище на алдан-шавара също къртеха камък, така че нямаше и наъс. Но понеже добивът и обработката на камък допринасяха за богатството на цялата страна, майсторите живееха охолно — все пак над шестте дузини сухи оройхони спокойно можеха да ги изхранят; отвъд стената от шуплест прост камък имаше предостатъчно хлебна трева, месо и вино, които можеха да получават срещу обработения кремък. И всички — и майсторите, и старейшините — бяха доволни.

Добрите братя обаче решиха да променят нещата — законът трябваше да е еднакъв за всички, без никакви изключения. И с цялата твърдост, на която е способно единствено военното управление, Кръстът на Тенгер беше превърнат в каторга. Майсторите каменоделци трябваше да се строяват и да тръгват на работа по сигнала на надуваните раковини, хранеха ги веднъж дневно с нарочно недовтасала каша. Семействата им — жените, децата, родителите и всички други „ненужни“ — бяха изкарани извън стената на Кръста и заселени в земеделските оройхони. Точно тогава се надигна първото недоволство, което беше потушено бързо и жестоко. Оглозганите от ълковете тела на подстрекателите бяха окачени над портите на Кръста и редът в работилниците беше възстановен. Обаче изведнъж се оказа, че наказаните, тоест загиналите след „охлаждането“ в далайна, са тъкмо майсторите-оръжейници — всички до един. И производството на кремъчно оръжие на практика спря: ножовете и остриетата за копия, които излизаха сега от работилниците, не струваха нищо и се трошаха при първия удар.

И старшите братя за пръв път се замислиха дали действията им в новозавоюваната страна са правилни. Вече обаче беше късно — докато мислеха, Кръстът на Тенгер опустя — за една само нощ. Изумените пазачи чак вечерта разбраха, че непокорните каменоделци са слезли под земята.

На Кръста на Тенгер камък се вадеше от безброй поколения и шахтите и галериите стигаха незнайни дълбини. Под второто равнище на алдан-шавара имаше трето и четвърто, а под тях още и още тунели, където не беше влизал чужд човек. Самите работници ревниво пазеха тайните на подземията, така че всички измислици за тях можеше да се окажат истина, а най-правдоподобните разкази да нямат никакво отношение към истината. Явно обаче под земята имаше не само галерии, но и вода, а вероятно и някакви хранителни запаси, защото бунтовниците очевидно не мислеха нито да умират от глад, нито да се предават.