Многоръкият бог на далайна

Глава 9

Шооран мина лесно по тясната ивица между двете страни. На отсрещния бряг нямаше и помен от охрана — от охрана всъщност нямаше и нужда, понеже потокът преселници идваше оттам и никой не ги спираше да бягат, а пък ако поставеха застави, само щяха да подмамят изгнаниците да ги нападнат, за да пленят оръдията и харваха им.

Бързо мина през ъгловите оройхони и още преди да е мръкнало продължи нататък. Бившият път на смъртта, на който навремето беше говорил с уулгуя в бълнуването си, сега беше суха ивица, от повече от година заселена. Тук също нямаше застави, защото нали ъгловото царство безславно бе престанало да съществува и тогава почти всички жители на ъгловите оройхони бяха избягали в страната на изгнаниците, основателно уплашени да не ги нападнат и да ги изколят. Церегите, които бяха останали и се бяха предали на милостта на вана, бяха пратени на източната граница, която се бе превърнала в място за заточение на провинилите се. Доколкото Шооран беше чувал, само Боройгал беше останал тук — той нямаше от какво да се страхува: палачите са като сушачите, винаги има нужда от тях.

Бегълците разправяха, че именно Боройгал бил изпълнил присъдата на вана и бил измъчвал одонта самозванец. Завели дузинника Тройгал на мястото, където бил вдигнал бунта, точно до синора, и там имало корито от рибешки люспи, и се били събрали много хора да гледат. Съблекли го — по голото му тяло ясно личали следите от изтезанията, с които ванът бил искал да разбере къде са изчезнали съкровищата. После го вързали в коритото и палачът сложил на корема му прешлен, в който мърдали поне три дузини току-що хванати зоггове. Боройгал изчакал достатъчно, та жертвата да примре от ужас, а после обърнал прешлена с една метличка от хохиур. Престъпникът крещял цял час и писъците му били толкова силни, че ги чували дори караулните през четири оройхона. Така съдбата наказва онези, които забравят, че светът се променя по-бързо, отколкото се променят хората.

Шооран пренощува на родния си оройхон, но не на сухата ивица — както и преди дузина години, там не беше безопасно. Затова пък на мокрото можеше да спре, без да го е страх от никого и от нищо: Йороол-Гуй едва ли щеше да се вмъкне в тесния залив, който Шооран му беше оставил — на бога на далайна му трябваше простор.

Шооран разстла кожената си постелка, легна по гръб и загледа кълбящите се в тъмните висини вълни на небесната мъгла — бяха почти невидими, но той знаеше точно какви са, нали толкова години ги беше гледал. Най-сетне беше съвсем сам, не дължеше нищо на никого и можеше просто да си лежи и да не мисли какво ще стане утре. Спомените милосърдно го върнаха в миналото, когато най-голямата му мечта беше да стане церег и другите момчета да го видят с броня, обуща и копие в ръка. Тогава живееше тук, пак тук беше хванал първата си тукка. Оттогава беше пораснал, беше и церег, и изгнаник, и земеделец. Но най-важното беше, че бе станал илбеч и бе успял да промени света. Ван, разбира се, ако можеше да се вярва на легендите, беше направил повече оройхони, но пък Шооран беше успял да затвори далайна отвсякъде и с това беше предопределил съдбата на боговете. Беше създал нова страна и беше унищожил най-древната държава на света — тя вече беше част от страната на Добрите братя. Воините и баргедите можеше да си мислят, че те са го направили — но без него, без илбеча, това никога нямаше да стане. И наистина, през последните години светът се беше променил много — но пък родният му оройхон си беше останал същият. Същите тесеги, същият хохиур, същият далайн, макар и понамалял и станал толкова тесен, че по пладне можеш да видиш отсрещния бряг. Ще рече, светът се беше променил, но не беше станал различен, защото нали през детството му се състоеше от този оройхон, а този оройхон си беше същият…

И докато се опитваше да се оправи с тези мисли, Шооран заспа.

Събуди го леко докосване и в първия миг той се вцепени от ужас: спомни си, че сега е мягмар и че към него може да се е доближил излязъл от шавара парх или гвааранз. И чак после разбра, че го докосват човешки пръсти.

— Аз… аз съм — чу се в тъмнината и една грапава ръчица пак го докосна по челото.

Не можеше да сбърка този глух, запъващ се глас с ничий друг.

— Ай? — Шооран седна. — Защо си тук?

— Тъ… търсих то… З… защо ме даде? Не ща с о… оная жена. Искам с тебе.

— Защо говориш така… — почна Шооран, като отчаяно се мъчеше да измисли как да се отърве от така внезапно натрапилата му се спътничка. — На никого не съм те давал. Имам работа, нали ти казах… Поживей с тях. Яавдай е добра. Ти трябва, да й помагаш, нали ръката й е саката.

— Тя е з… зла… — каза Ай. — А т… ти си т… тръгна з… завинаги. З… знам. Искам с теб. Не ме г… гони, з… защото ще умра. — И като че ли се засмя и чак след секунда Шооран разбра, че хлипа. — С… скоро жените имат р… рожден ден — продължи Ай. — В… вече съм голяма, нищо че не съм порасла. И н… нищо, че не ме обичаш. Ти обичаш оная, злата, знам аз… А аз ис… искам да съм твоя радост и н… наслада…