Многоръкият бог на далайна

На ситите душата им затлъстява.

Във времената на великия Ван на целия свят бил останал само един прокуден изгнаник — самият Ван. Всички хора си имали земя, всички живеели на сухото, но илбечите трябва да строят, те нямат време да вършеят и да чакат кашата да втаса. И значи всички ядели сладки питки, само Ван ядял чавга. Не току-така казват, че не можеш да видиш далайна, без да си намокриш краката. Краката на Ван вечно били мокри.

Този щастлив за всички живот — нали всички имали всичко — продължил три дузини години и хората си мислели, че животът им винаги ще е такъв. И никой не се сещал, че Ван вече е стар и че сигурно вече едва може да ходи. Повече от старостта и болестите обаче Ван се измъчвал от мисълта, че той, който бил направил света щастлив, е останал нещастен.

И един ден Ван излязъл на сухото и седнал на синора. И около него се събрали хора и всички почнали да го гледат — нали бил много стар и много мръсен.

— Тоя ще е от прокудените изгнаници — казал един.

— Колко е отвратителен! — възкликнала една млада красива девойка. — И как вони!

— Навремето бяха много — казал друг човек. — Скитаха навсякъде и не искаха да работят.

— Видя ли го? — казал един баща на сина си. — Ако не слушаш и не работиш, и ти ще станеш такъв.

— Дайте ми хляб — рекъл Ван. — Гладен съм и съм болен, вече нямам сили.

— Старче — казал един селянин. — На този свят всеки яде своя хляб. Къде е нивата ти?

— А старците ги хранят децата им — обадила се една жена. — Къде е семейството ти?

— Нямам нито нива, нито семейство — прошепнал Ван. — И никога не съм имал.

— Защото не си искал да работиш — рекли хората. — Цял живот си мързелувал и не си се погрижил дори за собствената си старост, а сега искаш да висиш на врата на онези, които цял живот са се трудили. Няма да стане. Махай се, скитник със скитник.

— Цял живот се трудих — възразил илбечът. — И скоро ще умра. Искам поне да умра като хората.

— Трудил се бил! — развикали се хората. — Лъжец! Къде са мазолите от сърпа по ръцете ти? Къде са белезите от резеца, с който се дълбае кост? Къде са ти белезите, ако си бил ловец или церег? Нямаш дори изгаряния от харвах! Цял живот си се търкалял в нойта и си нагъвал само чавга — то си личи. Махай се, отивай си пак при чавгата!

— Вече ми е все едно — рекъл Ван, — затова ще ви кажа истината. Не съм жънал хлебна трева и не съм дялкал кост. Моята работа беше друга. Аз съм илбечът Ван. И строих земя за вас. А сега, преди смъртта си, искам само малко хляб и малко доброта.

И всички се разсмели.

— Илбеч, моля ви се! — викал един и се пляскал по бедрата. — Ще ме спука! Ха-ха-ха!

— Илбечът Ван е герой, илбечът Ван е богоподобен, а ти си някакво си мръсно старче! Ха-ха-ха!

— Направи си земя, щом си илбеч, и си живей на нея, а не ни разправяй глупости! Хе-хе!

— Хи-хи-хи-хи!…

Ван станал — силите му стигнали само толкова, колкото да прекрачи синора, а после паднал в нойта и умрял.

— Гледайте! — викнали хората. — Той така много искаше да се прослави, че умря, като се правеше на илбеч!

— И все пак ни накара да работим вместо него! Нали ще трябва да го завлечем в шавара!

— Ако не слушаш и мързелуваш, и ти ще свършиш така — казал бащата на сина си.

— Обаче какъв лъжец, а? — крещял един по-високо от всички. — Искаше да му повярваме, че е илбеч! Ако не утре, вдругиден ще се появи нов оройхон и цял живот ще се смеем на лъжите на този нещастник!

— Ха-ха-ха!

— Хо-хо-хо!

— Хи-хи-хи!

И завлекли трупа на стареца в шавара, като се присмивали на гибелта му. Смеели се и на следващия ден, и на по-следващия, и още дълго-дълго.