Многоръкият бог на далайна

Нямаше да му е трудно да я изхрани, но тя не искаше. Когато й предлагаше нормална храна, тя бръкваше с пръст в кашата например, облизваше го и мляскаше с тънките си безцветни устни, после тръскаше глава и отиваше да копае чавга. Друг път обаче идваше сама и пелтечеше:

— Щщ-е вз-зема хл-хлебец… — И откъсваше шепа класове хлебна трева и си тръгваше. А на следващия ден му носеше горчива, забъркана със сок от чавга каша.

Така вървеше животът му вече цяла година.

На третия ден на мягмара — рожденият ден на всички — Шооран беше дежурен на границата. На този ден женените мъже си бяха при семействата и службата се носеше от ергените и вдовците. Шооран беше в отряда под командването на Топения.

Обикновено се радваха да се срещнат, приказваха си за какво ли не, спомняха си миналото — и мълчаха за най-важното. Днес обаче Топения беше вкиснат. Мълчеше и час по час въздишаше, при което лепенката на бузата му се издуваше като мехур.

Накрая Шооран не издържа и го попита какво толкова е станало.

— Болят ме жъбите — отвърна Топения.

— Че те твоите зъби отдавна са в далайна — засмя се Шооран просто колкото да поддържа разговора.

— Тошно там ме болят. В далайна.

И Шооран разбра, че на Топения не му се приказва, отиде до барикадата от кости и се загледа в пушещата мъртва ивица. На света вече бяха останали съвсем малко мъртви блата — Шооран най-напред се беше погрижил за това, така че сега и от царството на вана, и от Земята на Добрите братя държавата на изгнаниците беше отделена само с по един мъртъв оройхон. Цялата западна част на далайна пък, доскоро най-голямата, се беше превърнала в два тесни, широки само колкото един оройхон залива, които отделяха страната на изгнаниците от старите земи. Йороол-Гуй не влизаше в тях, но за сметка на това свирепстваше като никога на открития бряг.

Тези заливи и мъничките огнени блата Шооран ги пазеше специално, за да не се разгори още една война, която да погуби още неукрепналата държава на изгнаниците.

По мягмар огнените блата се минаваха най-трудно, но дори и през това време се намираха хора, които искаха да се доберат до щастливата страна. Идваха, макар да знаеха, че тук вече няма свободни земи и че най-вероятно дори няма да ги пуснат да преминат границата. Задължението на Шооран беше точно това — да не ги пуска и да ги прогонва.

Видя в пушеците някаква сянка, която с мъка се клатушкаше по тясната пътека между огъня и купчините все още недоиздъхнали твари. Лицето й не се виждаше поради намотаните върху него кърпи, жанчът я скриваше заедно с товара й, но все пак нещо накара сърцето на Шооран да трепне от неочаквано предчувствие и той скочи от барикадата и тръгна напред. За секунда спряха един срещу друг, и двамата с увити лица и с очи, скрити под люспите, със смъкнати качулки, почти съвсем еднакви и неразпознаваеми. А после Яавдай глухо каза:

— Пуснете ни. Аз съм сушач. Добър сушач.

Което си беше лъжа, по-точно — не съвсем истина. Защото Шооран видя, че на дясната й ръка не е останал нито един пръст, а това означаваше, че за да я пуснат да влезе в страната на изгнаниците, тя е съгласна дори да умре край аварите.

Той мълчаливо й помогна да се покатери през загражденията и й махна с ръка да влиза навътре, по-далече от пушеците. Струваше му се, че чува как детето хърка, почти задушено под жанча на майка си.

Той самият остана до барикадата, за да не види как Яавдай го вади да подиша. След малко дойде Топения и попита:

— Жашшо ги пушна? Няма къде да ги жашелим.

— Това е тя — каза Шооран. — Това е жената, която търсех, когато се срещнахме с теб за пръв път, помниш ли?

— Жначи я намери, така ли?

— Не.

Шооран помълча, помисли, а после каза така, сякаш не Топения му беше началник, а той беше началник на Топения:

— Засели ги на моята земя, само че не им казвай, че е моя. И да не гонят Ай, тя няма да ги подяде. Аз трябва да тръгвам. Задръж ги тук половин час, нахрани детето, а през това време аз ще ида до вкъщи, ще си взема едно-друго и ще се махна. Така трябва, разбираш ли? Но това е за добро. Аз ще се оправя, но без да имат земя, те няма да се оправят. Благодаря ти. И сбогом.

— Шакай — изфъфли Топения. — Няма шмишъл да тръгваш. Знам зашшо ишкаш да тръгнеш. Ишшакай, вшичко шше ше оправи…

— Няма да се оправи — каза Шооран.

— Е, ти ши жнаеш — каза Топения. — Шше направя вшичко, както ми кажа. И шбогом.

Шооран изтича до палатката си и бързо си приготви багажа: дрехи, оръжие, храна за един ден. Помилва Ай по главата (бледата й кожа се виждаше през рядката й коса) и засрамен й каза, както винаги:

— Отивам по работа, но скоро ще се върна.

И тръгна.

Докато вървеше по ръба на мокрия оройхон, видя на синора и тримата: Топения крачеше важно, гушнал Бутай, Яавдай вървеше след тях. Беше скрила сакатата си ръка под жанча и Шооран видя само лицето й, цялото на точки от пърлилия я харвах.

Изпрати ги с поглед, а после пое напред, вече без да се крие и без да спира.