Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

<p>Глава 8</p></span><span>

Преди половин година, когато се смъкна от кръстачката на брега на далайна, Топения отначало реши да иде в родния си край, макар да разбираше, че сигурно ще го хванат — нямаше как да не са разпратили отличителните белези на избягалите по всички оройхони и да не са обявили награда и ако другите дванайсет все някак можеше и да се отърват, неговото обезобразено лице нямаше как да се скрие.

Боевете в Земята на старейшините още продължаваха и хайките следваха една подир друга. Само след седмица осем от бегълците вече бяха заловени и правеха компания на Уйгак, който се тъпчеше с вкусно месо и беше доволен от предвидливостта си.

А после старшите братя, разбрали, че ще им е доста трудно да изловят останалите, решиха да рискуват и разпнаха деветимата на брега на далайна. Оставиха ги да висят там два дни и дори на караула му омръзна да слуша жалостивите оплаквания на Уйтаг. На третия ден от далайна се показаха ръцете на черен уулгуй и той един по един прибра и деветимата — Уйгак заедно с кръстачката.

Така историята с пленения илбеч свърши.

През цялото това време Топения се криеше на сухото — денем лежеше в зреещата хлебна трева, нощем минаваше от един оройхон на друг. Не се осмеляваше да излезе на мокрото, защото знаеше какво го чака там. И чак когато успя да подслуша някакви селяни и разбра какво е станало с деветимата пленници, излезе на крайбрежието и тръгна на запад. Вече не го беше страх от хайки — докато страната на дяволопоклонниците старейшини не бъдеше усмирена окончателно, в западните провинции хайки нямаше да има. Пък и беше претръпнал — разбираше, че рано или късно ще го хванат, и искаше просто да изживее по-добре оставащите му дни. Затова заобиколи единствения в страната нос, на който можеше да има изгнаници и където най-вероятно бяха направили засада за бегълците, и като прекосяваше най-много по един оройхон на ден, престъпно се хранеше с чавга и излизаше на сухото само нощем.

Съдбата му подаряваше седмица след седмица. Топения стигна дългия и прав западен бряг и дори си помисли дали да не тръгне пак към Земята на старейшините, където всичко вече трябва да беше свършило, но нещата се развиха другояче.

Беше спрял за през деня близо до синора, та хем да може да побегне, ако внезапно се появи Йороол-Гуй, хем да не е на сухото, където щяха да го забележат и да докладват на церегите. Това го правеше ежедневно, но днес съдбата беше решила да го срещне с друг от бегълците, който очевидно правеше същото.

Топения го позна още щом го видя и дори си спомни името му: Коайхан, един от четиримата оцелели чудотворци, който сигурно също като него обикаляше крайбрежието и се криеше.

— Ждрашти! — подвикна Топения и му се усмихна с беззъбата си уста.

Вместо отговор Коайхан го удари. Костеният му кривак се отплесна, плъзна се по главата на Топения и направи на кървава каша остатъка от ухото му.

— Какво ти штава бе!? — викна Топения, залитна към една скала и се приготви да измъкне скрития в ръкава си нож.

— Хванах те, илбеч такъв! — изсъска Коайхан и пак вдигна кривака. — Ще ти го върна за всичко: за каторгата, за топачката, за кръстачките… За това, че сега трябва да се крия като някоя твар от шавара…

— Глупак! — изхърка Топения. — Кво ти е направил илбешът? Ако не беше той, отдавна да ша те ижгрижали ълковете…

— Ти си илбечът, ти! И ей сега ще те убия!

И пак замахна, но Топения го изпревари само с част от секундата — скочи напред, заби ножа в корема му и веднага се дръпна. Раната забълбука, все едно от нея изтичаше нойт, и Коайхан се преви и после падна, изцъклил безумните си очи.

— Глупак… — горчиво каза Топения.

Бързо претърси трупа, взе едно друго от вещите на Коайхан, после го хвана под мишниците и го повлече към шавара, като повтаряше:

— Глупак, глупак… Жашшо го направи? Шега оштанахме шамо трима, а това е по-опашно и жа мен, и жа илбеша. Ха, ами ако тошно ти беше илбешът и ше опита да ме убиеш, та да не ражбера?… — Топения спря и се взря в мъртвото лице, после, макар да разбираше, че е убил не строителя на нови земи, а един най-обикновен глупак, попита: — Ти ли ши илбешът? Добре, даже и ти да ши, ако пошнат да ше появяват нови оройхони, жначи ше е родил нов илбеш. Обаше никой няма да ражбере, ше шъм те убил. Довишдане, глупав илбеш такъв.

Блъсна трупа в черния мрак, послуша малко мляскането и хрущенето, което се разнесе отдолу, а после унило тръгна към далайна. И сам не знаеше защо — не обичаше далайна, то кой ли го обичаше, но краката му сами го доведоха до него. И тук, като се качи на последния тесег, видя с единственото си око далечната земя.

Цяла седмица обикаля крайбрежието и тя ту изчезваше от поглед, ту пак се появяваше. Накрая, след като успя да се промъкне опасно близо покрай лагера на каторжниците, Топения излезе на мъртвата ивица и след четири часа вече беше на отсрещния бряг.

Известно време живя сам — тъпчеше се с месо, с което му беше трудно да свикне, а после от юг дойде войската на изгнаниците.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза