Многоръкият бог на далайна

Лицето на Тамгай беше бледо и неизразително, но така се променяше, когато тя погледнеше Койцог, че Шооран неволно изпитваше истинска завист.

Той взе вързопа на Тамгай и вместо него й подаде царските дрехи и каза:

Това е подарък за вас. Дрехи. Скоро идва мягмарът, тогава ще ги облечете. Да тръгваме.

Нещастията се трупаха на главата на бившия дузинник, а сега вече одонт Тройгал от години. Почнаха от падането на стария Хооргон, когато го застрашаваше смърт, понеже новоназначеният тогава одонт Пуиртал знаеше за двойната му игра и нямаше да търпи край себе си доносник и предател. Така че на Тройгал не му оставаше нищо, освен да подкрепи глупавата авантюра на младия Хооргон и после заедно с него да избяга на ъгловите земи. На новото място отначало всичко вървеше добре, въпреки че казаното от простодушния глупец Мунаг скоро се сбъдна и церегите почнаха да недоволстват, че ги пращат на дежурства по границата. Тройгал обаче успя да обърне дори това недоволство в своя полза, защото успя да убеди глупавия хлапак да му даде титлата одонт, с което на практика го отстрани от властта, и после започна тайни преговори с истинския ван. Вечно сухият владетел се отнесе благосклонно към това и нещата като че ли почнаха да се подреждат. Ванът се беше съгласил да утвърди Тройгал за одонт на ъгловите земи и да го вземе под свое покровителство, но освен да му предадат Хооргон искаше и дан. Тройгал беше съгласен само за Хооргон, който се изтягаше в покоите си, без да подозира нищо, и накрая двамата с вана се споразумяха. За жалост не излезе нищо, защото в момента, в който ванът се съгласи да вземе само Хооргон (но непременно цял и невредим!), глупавият хлапак взе, че изчезна направо от спалнята си, пред която бдяха верни на Тройгал хора, и така и не можаха да го намерят. Ванът се ядоса и преговорите прекъснаха.

Две години минаха в мъчителна неопределеност. Тройгал не смееше сам да се обяви за одонт — това му отрязваше всички пътища за отстъпление, защото нямаше да е ясно чий одонт е всъщност. А церегите почнаха да негодуват, започнаха да се обаждат дори и земеделците. Тройгал пък не смееше да се справи с войниците си със сила, защото разбираше, че недоволството им може да прерасне в открит бунт.

Точно така стояха нещата в нощта, когато го събудиха с донесението, че границата е премината. Тройгал дори се учуди — беше сигурен, че ванът няма да предприеме подобно безумство: то нямаше да му донесе нищо освен загуби и излишни грижи. Оказа се обаче, че през границата нахлуват не войските на вана, а изгнаници. Как бяха успели, си знаеха само те и избитите по заставите цереги. Във всеки случай ухерите изобщо не бяха успели да стрелят.

Два дни в мъничката му страна бушуваше война. Церегите много добре разбираха, че с такива врагове не може да се сключи никакво споразумение, и се биеха като бесни, и Тройгал вече си представяше как, след като победи, ще екзекутира противниковите водачи, но внезапно изгнаниците изчезнаха. И чак на следващия ден стана ясно, че са се изтеглили на север, по мъртвата ивица, която, както знаеха всички, свършваше в далайна.

А после се разбра, че след огненото блато има истинска земя, само след три оройхона, и че изгнаниците са отишли на нея. И при това са вдигнали застава и я защитават със завзетите от Тройгал ухери. Мъничкото царство беше приклещено и от двете страни.

Вбесеният Тройгал нареди да му доведат дузинника Цармуг, който преди три години беше ходил на разузнаване на мъртвата ивица, и докато го пребиваше, крещеше:

— Мършоядец с мършоядец! Домързяло те е да минеш по още един оройхон! Нали ми каза, че били два и че след тях нямало нищо! В нойта ще те хвърля!

— Наистина нямаше нищо! — хриптеше Цармуг и пръскаше кървави слюнки. — Само два оройхона бяха!

— Лъжеш! И Тройгал не спираше да го бие, макар да разбираше, че дузинникът е прав. Бяха изпуснали илбеча, а с него — и новите земи.

А най-страшното беше, че вече нямаше с какво да се отбраняват. Четирите последни татаца, които доскоро гордо се кипреха пред входа на алдан-шавара, вече бяха отнесени на границата и той нямаше повече оръдия, нямаше и майстори топачи — каторгата, където се правеха ухерите, беше чак в източните предели на държавата на вана.

И Тройгал пак опита да преговаря, но сега ванът искаше не само дан, но и ежегоден данък, че и заложници. Доброто беше, че ванът все пак му беше отговорил, което означаваше, че тепърва можеше да се пазарят. И Тройгал отговаряше уклончиво, така, че да не се разбере какво е съгласен да даде — синовете си, оръжие или бисер. Ванът искаше и едното, и другото, и третото. Тройгал смирено му отговаряше със списъци, в които беше укрил двама от шестимата си синове и най-ценното от съкровищата си. Ванът му напомни, че не му трябват някакви си парчета кожа, а скъпоценности, и на първо място пропуснатите в списъците доспехи от черен уулгуй и талхът, обшит с дискове от блед уулгуй.

И докато Тройгал се накани да отговори, на изток се издигна нов оройхон и границата изчезна.