Многоръкият бог на далайна

— Да, чичко — бързо потвърди Яавдай. — Чужд чичко. Хайде върви при децата, Бутай, върви да си играеш. Ей сега ще дойда. — После се обърна към Шооран и продължи: — И ти няма да го намериш. Знам го къде е, знам как се казва сега, истинското му име знам, но няма да ти кажа нищо.

— И аз знам кой е — каза Шооран. — Нали чух как си кръстила детето. И няма да го търся.

— На — каза Яавдай. — Това си е твое.

В шепата й светеше бисерната огърлица.

— Никога не съм си я слагала. И не я и продадох. Знаех, че ще се видим и че трябва да ти я върна. Когато ми разказваше за майка си, отначало не ми се вярваше, че някой може да те обича. Това е нейно. Взимай си го и се махай.

Огърлицата се плъзна от шепата й в неговата. И той тръгна по пътя. Тук, на сухото, пътят беше широк — иначе непослушните му крака просто нямаше да могат да вървят по него. Шооран не гледаше къде върви, не го интересуваше къде отива. Гледаше само в шепата си и пръстите му прехвърляха лазурносините бисери като зърна на броеница. И всеки бисер беше сякаш жив. Първият — баща му, загинал прекалено рано. Вторият — невероятно син, с черна точица като от изгорено — майка му. Третият, белезникав като побелял, но отвътре огнен — старият илбеч и дарът му. „Ще дойде ден, когато ще ме проклинаш.“ Да, да не знаеш нищо, да си никой е много по-лесно. Следващият — чист, почти прозрачен — Чаарлах. Наивен слепец! Как можеш да определяш кой е прозорлив? Лесно е да видиш второто дъно в някоя приказка, трудното е да разбереш и най-обикновения човек. Бисерът Еетгон. Лъскав, можеш да се огледаш в него като в огледало. „Вече си направихме всичкото зло, което можахме. И няма да го забравим.“ Още един бисер, сияещ и студен — бисерът Яавдай, а до него още един, съвсем мъничък, но най-ярък — дъщерята, не неговата, а чуждата дъщеря. Колко ли още бисери-беди имаше в огърлицата, бисери-сълзи, бисери-проклятия? Не искаше да ги брои. Дълга беше нишката на живота и жестоко беше проклятието на Йороол-Гуй.

И отново Шооран намери спасение в работата си. На сутринта стигна крайбрежието: излезе на същото място, откъдето беше тръгнал. Дори намери копието си, което беше оставил в хохиура. Нямаше никакви хора — всички бяха тръгнали да делят новите земи. Е, значи щеше да има повече чавга за един гладен илбеч.

Шооран се промъкна покрай нарочно немарливите цереги, поставени на пост, и построи един оройхон — знак за Моертал, че илбечът се е измъкнал от обкръжението. И на първия суур-тесег на новата земя поби Моерталовото копие, като забучи на острието му една голяма чавга.

Ти ме нагости с туйван — измърмори той, — аз ще ти се отплатя с каквото мога. Ти ме затвори, но аз избягах.

На следващия ден постовите вече ги нямаше, нямаше и хайки — Моертал беше разбрал, че ще е най-добре да остави илбеча на мира.

Като се запаси с чавга и все пак смени раковината за питки, Шооран се върна на носа, откъдето толкова искаше да избяга преди два дни. И първата му работа беше да направи там сух оройхон, отделен от останалата страна с ивица от два мокри. След като цялата тази местност беше опустошена от Йороол-Гуй, а илбечът вече си беше тръгнал, можеше да се надява, че поне три седмици никой няма да го тревожи. И Шооран си направи лагер, и докато го правеше, си говореше сам за какво ли не: за чавга, за тесеги, за Йороол-Гуй — за всичко на света, само не и за Яавдай, за дечица, за щастие и за други несъществени неща.

Същия ден построи още два оройхона, като повтори отдавнашния подвиг на Енжин. Призори нещата започнаха да се повтарят. Шооран направи още един оройхон, после видя Йороол-Гуй, мина от другата страна на носа и направи следващия остров там, като изсуши още един участък, който изобщо не му беше нужен. И чак след това странната му истерия стихна.

Шооран седеше сред потоците сълзи на Бовер, които миеха новия оройхон, и мислеше как да живее оттук нататък. На света бяха останали само двама души, които се бяха отнесли с него като с човек: разказвачът Киирмон и сушачът Койцог. Но Киирмон си живееше охолно и чашата му никога не оставаше празна. Значи оставаше Койцог, стига още да беше жив, разбира се.

И Шооран си събра багажа и без съжаление напусна носа и сухите оройхони, на които съвсем скоро щеше да настане истинско стълпотворение — подялбата на земята и подялбата на властта. Тръгна на запад по ивицата между сухите и мокрите оройхони, по най-опасния път, където обикновено имаше най-много стража. Днес обаче церегите очевидно си почиваха, доволни, че изгнаниците са си отишли, а земеделците пък не закачаха скитниците — нали цялата страна чакаше нови чудеса.