Многоръкият бог на далайна

И за един ден издигна два оройхона и щеше да построи и трети, ако не му беше попречил Йороол-Гуй. Многоръкия не се пльосна на брега изневиделица, а дълго размахва в небето безбройните си гъвкави ръце, сякаш избираше откъде да нападне, а Шооран, готов да отскочи, отстъпваше по синора и също като Ван от древната легенда, крещеше:

— Няма да ме хванеш, няма! И ще бъда щастлив!

Носът, който беше построил, почти пресичаше далайна не толкова да е полезен за хората, колкото за да пречи на Йороол-Гуй, който вече трябваше да заобикаля, за да стигне от западния бряг на царството на вана на източния.

На следващия ден Шооран построи оройхон там, където големият нос граничеше с острова на изгнаниците. В резултат техните владения намаляха, но пък Моертал получи два нови сухи участъка.

Шооран вече беше решил, че веднага след като си свърши работата, ще се махне оттук. Нямаше смисъл да изкушава съдбата. Не го беше страх от Многоръкия, но, виж, от хората… Хората имаха само по две ръце, но събрани заедно, ръцете им бяха много по-опасни от пипалата на Многоръкия. Защото още преди водата да се оттече цели тълпи щяха да се втурнат на сухото и колкото по-далече се окажеше той тогава, толкова по-добре.

Не можа да се измъкне. Построи оройхона вечерта, та да може да се изплъзне по-лесно, но докато вървеше през тесегите в падащия здрач, чу свирукане, спря и се вгледа напред. До един тесег край синора стоеше як мъж. Ако не си свирукаше от скука, Шооран изобщо нямаше да го забележи и направо щеше да се блъсне в него. Слава на мъдрия Тенгер, че часовият беше толкова небрежен!

Шооран тръгна назад и в падналия вече мрак стигна до другия край на носа. Там също имаше цереги. И дори не се криеха: стояха си най-спокойно на синора, в огъня до тях пращеше слама, чуваше се гласът на Киирмон:

— На Многоръкия сигурно направо му се плаче от този неуспех! Нали иска да си намери жена, пък все не може…

Оставаше му да тръгне направо през сухите оройхони, където всички го познаваха. Но и там имаше стражи — Шооран дори чу как фалшиво си тананика Турчин и понечи да се засмее, но се сети какво става всъщност. Не, церегите не бяха небрежни, а нарочно вдигаха шум, та хем илбечът да ги чуе и да не се натъкне случайно на тях, хем да не го пуснат да се изплъзне. Моертал искаше да го задържи тук, за да му строи земя, много земя — същото като в Земята на Добрите братя. Там обаче поне ги хранеха с месо, а какво щеше да яде тук? Имаше още малко чавга и пет туйвана — беше ги взел от клонката, така щедро дарена му от Моертал. Туйваните обаче му трябваха да напои със сока им гъбата, когато тръгнеше по мъртвата ивица.

След като броди цяла нощ, Шооран се върна при далайна. Щом трябваше да строи, щеше да строи. Застана на брега, вдигна ръце не беше задължително, но така му беше по-лесно — пое дълбоко дъх, съсредоточи се… и отпусна ръце. Не, нищо нямаше да строи, докато беше в затвор. Не, щеше — но само за да се измъкне от затвора си.

Далайнът — беше го смалил с една пета за две години — безучастно се съгласяваше с него: „Прав си, може и да не строиш“. В тежките мазни вълни се полюшваше някаква плаваща молюска. Шооран си сложи ръкавиците, наведе се и го извади. После изчегърта слизестото му тяло с парче кост и огледа розовата вътрешност на раковината. Ако отрежеше тънкия й край и после я надуеше, щеше да се чуе неприятен, но много силен звук. И стражите щяха да го чуят и да се стреснат. Първо обаче трябваше да я измие. Шооран прибра раковината за в бъдеще, извади картата и се замисли къде да построи отвличащ вниманието оройхон.

Построи два и Йороол-Гуй се появи чак тогава. Вторият от двата оройхона беше юбилеен — с него всичките ставаха двойна дузина, но Шооран се сети за това чак много време по-късно, защото първо трябваше да бяга от Многоръкия, а после да прекоси носа и да направи още един остров. Сега, когато Йороол-Гуй беше далеко и не можеше да се появи изневиделица, Шооран можеше да строи, без да отстъпва на сухото, а да върви напред, без да се страхува нито от церегите, нито от глупавия бог. Носеше кошница, наглед пълна с харвах — а под харваха беше скрит целият му багаж. Щом оройхонът се издигна, Шооран я взе и тръгна напряко през новата земя, после зави, за да се отдалечи от прекалено неспокойния бряг.

Мина осем оройхона и седна да си почине. Един селянин, който работеше на нивата си, го изгледа неодобрително, но реши да не се обажда, след като Шооран не беше слязъл от синора.

— Ей! — викна му Шооран. — Искаш ли да купиш една раковина? За вода. И за питки.

Мъжът се приближи, огледа раковината, кимна и тръгна за вода. Извитата раковина беше скъпа и след мягмара селянинът щеше да я продаде на церегите още по-скъпо, защото на него самия не му вършеше работа, така че Шооран губеше, но пък не искаше да си има работа с церегите.

Селянинът скоро се върна с пълен с вода мях и питки от изсушена втасала хлебна каша — като се накиснеха, след половин час се получаваше пълна паница храна.

— Харвах ли събираш? — попита той.

— Нали трябва да се яде — отговори Шооран.