Многоръкият бог на далайна

Чаарлах помълча малко и после каза:

— Ама как ви излъгах, а? Трета година всички си мислите — ето го илбеча, пък аз ви разправям за Жваката-кака.

— Бащице — попита Шооран, — това ли е то щастието да изядеш някого?

— Разбра ме значи… — каза Чаарлах. — Умен си. Обаче забеляза ли, че само ти ме разбра? Я елате при мен и двамата…

И Шооран и Еетгон отидоха при него и приклекнаха до постелята му. И щом докосна ръката на Чаарлах, Шооран разбра, че той си отива. Чаарлах говореше, гледаше и се усмихваше също като преди, но ръката му беше толкова студена, че все едно в нея вместо кръв течеше студената влага на далайна.

— Вие двамата… не сте безразлични — почна Чаарлах. — Ръцете… стиснете ги. Не, не моите… Вашите ръце си стиснете… Не се обичате вие двамата, иначе никой нямаше да може да излезе насреща ви… — Чаарлах се позасмя. — Вижте се само, и двамата сте белязани. Съдбата като си хареса някой човек, го целува по страната, и колкото и да се миеш, не можеш да отмиеш знака й…

Шооран си спомни Топения и кимна. Само че белязаната буза на Еетгон беше лявата, а неговата, на Шооран, беше дясната.

И двамата ви обичам — единия, защото го разбирам, другия — защото той мене ме разбира. Никога няма да се разберете вие, понеже единият от вас е прав като харпун, а другият все търси криволици в шавара. Обещайте ми обаче поне да не си вредите един на друг. Разни са ви пътищата, всеки да си ходи по своя.

— Вече си направихме всичкото зло, което можахме — каза Еетгон, гледаше в земята. — И няма да го забравим.

— Но поне ново не си правете. — Чаарлах уморено полегна на възглавниците, грижливо подложени от Еетгон, и затвори очи.

Шооран и Еетгон чакаха, тълпата мълчеше, гледаше и слушаше, все едно още чуваше гласа на разказвача. Чаарлах бавно отвори клепачи и каза:

— Тук ли сте още? Искам да ви помоля: когато… утре… не ме носете в шавара. Цял живот ме беше страх да не ме хвърлят в шавара. И от далайна ме беше страх… Може би затова живях толкова дълго. А сега си вървете… Спи ми се.

Вечерта, когато стана ясно, че Чаарлах няма да се събуди, Еетгон вдигна лекото му като на дете тяло на ръце и го отнесе на върха на един от суур-тесегите. Шооран вървеше след него. Знаеше, че Еетгон няма да приеме помощта му, и затова не му я предлагаше. Другите изгнаници ги гледаха, но останаха в лагера, страх ги беше да се отдалечат от синора.

Върнаха се все така без да си кажат и дума. Шооран пак вървеше отзад, но не мислеше за погребението, а за това, че от върха на суур-тесега беше видял на съседния оройхон бялата резка на копие и вързана за него клонка от туйван, обсипана с алени цветове. Мъдрият Моертал даваше знак на духа на шавара.

И вървяха така един зад друг, и не забързаха дори когато над оройхоните се разнесе глух екот — многоръкият бог на далайна беше дошъл за разказвача, който толкова дълго му се беше изплъзвал.

Винаги е така в живота: ту чакаш новини, а новини няма и няма, ту почват да се изсипват една подир друга и се ядосваш защо са толкова много. Цели две седмици Моертал беше чакал сведения какво става в земите на изгнаниците и на ти сега — в един ден двама съгледвачи. И донесенията им бяха такива, че… такива приказки разказват на затлъстелите одонти от вътрешните земи преди лягане. В едно нещо обаче донесенията съвпадаха: илбечът се криеше сред изгнаниците, на носа се бяха появили четири нови оройхона. Моертал повярва — и как да не повярва, след като Йороол-Гуй излизаше от далайна по половин дузина пъти на ден. Но останалото… Отначало Моертал просто не искаше да слуша разказа на шпионката, но докладът на втория съгледвач го накара да се замисли. И след като отпрати доносниците, той почна да мисли, като ту сядаше на широкия си стол, поставен под високия туйван, ту скачаше от него и почваше нервно да крачи.