Многоръкият бог на далайна

— Ей, всичко се обърка, на тоя свят! — На селянина явно му се приказваше. — Едно време само жените и децата събираха харвах, пък мъжете, ако нямаше накъде, ставаха сушачи, но изобщо не се занимаваха с хохиур. Сега всичко се обърна с главата надолу. Ти си як мъж, пък събираш харвах, а една жена тука наблизо е сушачка! Представяш ли си!

— И майка ми беше сушачка — каза Шооран. — Може и да си я познавал.

— А, не помня каза селянинът. — Обаче тая е тук наблизо. И майката сигурно е била същата глупачка. Сушачка ще ми става!… И ходи гордо, все едно е жена на вана. Пфу! Да вземе да се запали дано с тоя харвах!

— Голям глупак си — каза Шооран и стана. — Гледай аз да не те запаля.

— Чакай бе! — викна мъжът. Нали щеше да ми даваш раковината за питките!

— Не ти ща питките — каза Шооран. — Смърдят.

— Твойта раковина смърди! — злобно викна мъжът подир него. — Занеси я на оная сушачка, може пък да ти излезе късметът!

Шооран прехапа устна, но не отговори. Много му се искаше да измъкне бича изпод харваха и да насече този мръсник, който беше осквернил паметта на майка му, на малки парченца. Не, защо мръсник? Този човек беше просто най-обикновен тъпак, дребен зогг, който, вдигнал отровното си жило, бранеше дупката, в която беше скътал храната си. Съветът на този глупак обаче не беше глупав — той наистина щеше да отиде при сушачката и да й каже за земята на запад. А после щеше да вземе Койцог и да отведе и него там. Не беше редно хората да вършат толкова смъртно опасна работа, особено пък жените — тук селянинът беше прав.

Стигна до опожарената крайаварна ивица, спря за миг и после решително тръгна надясно. Киселата смрад на сушащия се харвах му сочеше пътя.

Харвахът, както винаги, се сушеше на най-големия авар, издаден най-навътре в свободното пространство. Сушачката работеше. Парата се издигаше нагоре на бял стълб, харвахът се подуваше, пльокаше и пукаше, хитинът съскаше, а жената пееше — пееше бавна тъжна песен, която изобщо не подхождаше на светкавичните движения на ръцете й, които я спасяваха от смъртта:

На лов отиде моят мил
в далечни оройхони,
сама остави ме, сама.
О, чуй, уулгуй могъщи,
ти чавга занеси му
и поздрави от мен…

Питката харвах догоря и песента секна.

Здравей, Яавдай — каза Шооран.

Тя се обърна и го погледна, без изобщо да се учуди. Само каза:

— Намери ме.

Търсих те — каза Шооран. Усещаше, че нещо не е наред, не си беше представял така срещата им. — Ходих и при Добрите братя дори, нали така си казала на Киирмон. Нали така?…

И говореше и говореше, за да потисне нарастващата си тревога, а Яавдай стоеше, отпуснала обгорените си ръце, и мълчеше.

— … и намерих място, където да живеем. Място, където няма да съм церег, където няма да си сушачка, а просто ще си живеем. Не знам защо си станала сушачка, по всичко това свърши, не бой се, ще отидем там и никой няма да ни намери…

Яавдай бавно поклати глава и каза:

— Няма да дойда.

— Защо? — глупаво попита Шооран.

— Защото никога не съм те обичала. Обичах и досега обичам друг.

— Но защо не ми каза? — с мъртвешки глас прошепна той.

— Да не би да си ме питал?

— Питах те! 14 ти каза, че си съгласна!

— А какво да кажа? Да убия майка си, брат си, сестрите си? Трябваше да се махна по-рано, още когато Яавдай стана на дванайсет!

Шооран се обърна. Трябваше да тръгва. Нанякъде, по-надалече от самия себе си. Значи какво излизаше — че той, като някой забогатял баргед, просто си беше купил жена, без да я попита иска ли да се омъжи за него? Но наистина ли навремето трябваше да й каже: „Виж, мила, ако обичаш някой друг…“ Що за глупости! Макар че това вече не променяше нищо.

— Чакай — каза Яавдай. — Трябва… Чакай малко. Ела. И вдигна кошницата с изсушения харвах и тръгна към синора, където бяха вдигнати няколко палатки. Шооран покорно тръгна след нея. Яавдай се мушна под едно платнище, почна да развързва някакъв вързоп — Шооран не я гледаше, гледаше сухата земя наблизо, там си играеха няколко дечица. Едно от тях, момиченце на годинка и половина, очевидно съвсем наскоро проходило, се изправи, тромаво дотича до Яавдай, хвана се за жанча й, скри лицето си в него, после погледна Шооран с едно око, после с две — и Шооран видя лицето, което беше виждал безброй пъти след смъртта на стареца, когато, останал сам, часове наред седеше над потока и гледаше отражението си във водата.

— Яавдай — прегракнало каза Шооран. — Ами тя? Нали е наше дете?

Яавдай вирна брадичка и го изгледа злобно.

— А, не! Вярно, спях с тебе, но тя не е твоя. Тя е от човека, когото обичам.

— Не е вярно! — викна Шооран. — Нали виждам, че прилича на мен!

— Е, вие с него наистина си приличате. — Яавдай се усмихна криво. — Само че ти си хубавец… е, беше… а той е мъж.

— Чичко — каза момиченцето и посочи Шооран с пръстче.