Многоръкият бог на далайна

Мина през владенията на Ууртак и през мъничката провинция, където навремето беше властвал Хооргон. Скоро зад гърба му вече беше и Свободният оройхон, където се беше родил и където не беше останало нищо: нито хората от едно време, нито едновремешната свобода. Стигна и острова на изгнаниците — не беше станал по-гостоприемен, откакто безобидната Нарвай го беше изплашила до смърт. Беше същото като преди десет години все така се точеше напред мъртвата ивица, все така се кълбяха пушеците, все така се полюшваше далайнът. Вярно, до огненото блато сега имаше застава, за да пази отсамните земи от онези оттатък, но пък вече никой не чакаше нападение оттам и нямаше никакви проблеми да мине.

Шооран се огледа. Защо всъщност трябваше да се задушава в горещите пушеци? Един оройхон стигаше — и сушата щеше да съедини ъгловите земи със земите на вана. Е, щеше да загине мъничката държавица, родена от тщеславието на Хооргон, но какво чак толкова? Затова пък хората щяха да могат да минават оттук безопасно. Той също — нали нямаше смисъл да се измъчва да катери купчините кости и да гази през нойта. Да, днес това блато щеше да изчезне.

Направи оройхона за половин час и за трети път през живота си стъпи на ъгловите оройхони — първите направени навремето от стария илбеч, останалите — от него самия.

За изтеклите две години оройхоните се бяха променили много. На мокрото нямаше жив човек, сухата ивица също беше пуста. Явно много хора бяха тръгнали с изгнаниците. Шооран все пак тръгна предпазливо и скоро стигна до последния оройхон, оройхона с аварите и сушача. Оройхонът си беше съвсем същият.

И Койцог също беше там. С все същите стари дрехи, само дето на гърдите му висеше амулет с отдавна умрелия и изсъхнал пръст на Йороол-Гуй. Но очите му се бяха променили. Нямаше го вече отчаяния, безразличен към всичко поглед и Шооран си помисли, че е дошъл навреме — защото сушачите с любопитни очи не живееха дълго.

— Не можах да се върна тогава — каза Шооран. — Но затова пък сега съм дошъл да те взема. Знаеш къде. На север, в новите земи.

— Няма да ни пуснат — каза Койцог. — Тройгал е затворил пътя. Прекалено много хора отидоха там и той е затворил границата по-строго, отколкото границата с вана. И жирх не може да мине оттам.

— Е, ние с теб ще минем — уверено каза Шооран.

— Ние с теб — да — каза Койцог някак виновно. — Обаче аз вече не съм сам. Живея с Тамгай — дадоха ми я за жена по договор, дори не ме попитаха. То какво да ме питат, тя беше останала бездомна. И ние нали искахме жени тогава, просто така, не знаехме какво друго да искаме… Допреди година ми беше все едно чужда, обаче сега… сега никъде не тръгвам без нея, а тя няма да може да пълзи през нощта по мъртвата ивица.

— Ако… — Шооран спря, не знаеше точно коя дума да каже — ако тя наистина иска да тръгне с теб, няма да трябва да пълзи. Ще минем по мъртвата ивица през деня и изобщо няма да се крием. Ще ни пуснат и ще ни дадат земя, аз имам много познати сред изгнаниците.

Койцог се усмихна невярващо и за миг Шооран видя в него едновремешния сушач.

— Върви се посъветвай с Тамгай — каза Шооран. — Аз имам да свърша някои работи. За един час, не повече. Между другото, как е палачът Боройгал?

— Как да е? Жив е. Разправят, че бил намерил съкровище.

— Съкровище? — повтори Шооран. — Е, нека му е честито. Няма да се бавя. Чакайте ме.

Качи се на заселения оройхон и съвсем открито тръгна по пътеката. Щом Боройгал беше оцелял и беше намерил скривалището му, значи „пътя на тукката“ вече го нямаше и можеше да се надява, че ще му помогне единствено суматохата след изчезването на огненото блато.

Пред входа на алдан-шавара имаше около дузина жени, но не и цереги. Жените само го погледнаха, но не посмяха да кажат нищо. На долното равнище пък нямаше никого. Земята под краката му беше мека, плужеците матово светеха, миришеше вкусно на наъс.

„Камъкът-врата“ не беше пипан и Шооран мина през него до съкровищницата. Нищо не се беше променило. Той отиде до стената и свали талха. Беше съвсем лек, тънките като сухи листа дискове лекичко шумоляха. Шооран го сгъна, поколеба се секунда и свали и доспехите — те също бяха меки и съвсем леки. Погледна гребените за коса, окачени на стената на мястото на главата на въображаемата красавица — дали бяха онези същите? Протегна ръка и ги свали — два сияйно светли полумесеца.

Това беше. Време беше да тръгва. Беше мислил да подари талха на Яавдай, но сега щеше да го даде на непознатата Тамгай, стига, разбира се, тя да се съгласеше двамата с Койцог да тръгнат с него.

Излезе от съкровищницата и внимателно намести камъка, макар да знаеше, че едва ли ще се върне тук.

Койцог го чакаше близо до авара, на който работеше. До него седеше дребничка грозновата жена, стиснала в скута си вързоп. Сушачът също държеше вързоп.

— Койцог ми каза всичко — каза Тамгай. — Идваме, разбира се. Не ме гледайте, че съм дребничка, аз съм силна. Разбирате ли, много искам той да се откаже от тази работа. Толкова ме е страх, че…

— Разбирам — каза Шооран.