Многоръкият бог на далайна

Изгнаниците се канеха да завоюват ъгловите земи! Това не беше лошо. Това беше изход за много години занапред. Всички знаеха, че горе-долу веднъж на всеки шест години изгнаниците стават толкова много, че почват да се превръщат в заплаха за държавата и тогава с тях трябва да се води истинска война. Сега обаче можеше да ги пусне да вървят на ъгловите земи. Да си правят там царство. Ако победяха, щяха да му се махнат от главата. Ако ги разбиеха, щяха да останат малцина и той лесно щеше да се справи с тях. Така че наистина имаше смисъл да пусне бунтовниците да тръгнат на запад. Ако го излъжеха, какво рискуваше? Не можеше да ги задържи там, където бяха, не можеше и да ги избие без артилерия, след като разполагаха с осем оройхона зад гърба си. (Моертал потръпна, като си помисли, че трябва да докладва за изгубените ухери.) Какво друго? Илбечът ще избяга… (За миг Моертал спря, после седна доволен на стола.) Да, всичко пасваше. Доносницата не лъжеше! А илбечът нямаше къде да отиде. Защото какво щеше да прави на ъгловите земи? Там щеше да е приклещен като тайза, а нали на илбечите им трябва простор, трябва им дълъг пуст бряг. И сега илбечът искаше точно това. Злият дух нямаше никакво значение — илбечите затова са илбечи, да си имат работа с духове. (Моертал нервно разтри слепоочията си.) Какво да прави? Да пусне изгнаниците да си вървят, а после да претърси оройхоните педя по педя, да пресуши шавара дори… Или все пак да ги обкръжи, но да не ги напада, да не закача илбеча. В края на краищата илбечът искаше да строи, нали? Ами да си строи. Който уважава сушачите, получава повече харвах. (Моертал си представи как на север се появяват не два, а цяла дузина оройхони и потръпна от удоволствие.) Не, той нямаше да направи като Ууртак, нямаше да иска да дадат тези земи на него. Да имаш голяма провинция значи да имаш големи грижи и всички да ти завиждат. Той щеше да направи друго — щеше да предложи на съвета на одонтите там да има нова провинция, провинция, която щеше да го защити от вечно бунтуващото се крайбрежие. И щеше да стане като затлъстелите одонти от вътрешните земи, и церегите щяха да са му нужни само за почетна охрана. Стига илбечът да не го излъжеше, разбира се, стига да не избягаше… Но пък нали все някой трябваше да държи на думата си на този свят!

Моертал плесна с ръце и когато дежурният страж дотича, каза:

— Двамина вестоносци. Бързо. Единият до Ууртак, другият до западната граница. Бойните дузини да се оттеглят на сухото и да чакат заповеди. На мокрото, на най-отдалечени суур-тесег, ще забиете копие и ще закачите на него ей това… — И Моертал посегна над главата си и без да гледа, откърши клонка от туйвана, цялата в алени цветове и плодове, приличащи на неумеещо да лъже човешко сърце.

Последното нападение на Йороол-Гуй съсипа оройхоните окончателно и когато стана ясно, че Моертал сигурно се е уплашил от Многоръкия и е изтеглил войските си, да тръгнат решиха всички.

На сутринта, когато вече вдигаха лагера, Шооран привика Еетгон настрана, подаде му картата, която беше нарисувал, и каза:

— За всеки случай. Ако с мен стане нещо. Виж сега — това тук е Земята на вана, това са ъгловите оройхони, а тук, след огнените блата, са пустите земи. Там има сухи оройхони, има хлебна трева, има вода и много бовери. Знам, че не ми вярваш, но отиди и ще повярваш.

— И там ли си бил? — враждебно попита Еетгон.

— Бях. Преди година.

— И защо не остана там, като е толкова хубаво?

— Защото да си сам не е хубаво. Виж, първо трябва да намеря един човек и ще дойда чак след това.

— Добре. — Гласът на Еетгон беше студен като влагата на далайна, а очите му бяха ледени. — Ще мина по ивицата и ще видя какво има оттатък.

И пъхна картата в пазвата си и си тръгна, като мърмореше хем сърдито, хем притеснено:

— Навсякъде бил ходил той, всичко бил видял…

Когато и последните изгнаници се скриха зад тесегите, Шооран хвърли торбата си на земята — бездруго я беше приготвил само за прикритие — и тръгна към далайна. Имаше странното чувство, че времето се е върнало с година назад и че той пак строи път към Земята на Добрите братя. Може би беше, защото пак беше сам-самичък на пустия бряг, толкова сам, че дори от най-високия суур-тесег не можеше да се види жива душа. А може би и защото беше казал на друг човек, че — макар да не бе изрекъл името й — без Яавдай не му трябва и най-прекрасната земя.

Еетгон беше приел думите му много странно. Не думите му за Яавдай, разбира се, а за земята. Изглежда, му повярва, но изобщо не се зарадва. Странен човек беше Еетгон. От всяка негова дума, от всяко негово движение бликаше омраза. Защо? Ревнуваше Шооран от Чаарлах, защото разказвачът още от първата им среща беше видял, че е различен от всички ли? Или се сърдеше, защото в разигралата се преди толкова време схватка Шооран беше излязъл победител и самият той беше жив единствено поради великодушието му? Или — ако наистина беше оцелелият по някакво чудо Бутач — не можеше да му прости белезите по лицето си?

Шооран се намръщи, прогони неканените мисли и каза на далайна:

— Е?