Многоръкият бог на далайна

— Трябва да минем покрай мъртвата ивица и да стигнем земите на Хооргон — продължи той, като в последния миг реши да не споменава за новите земи: разбираше, че ако каже за тях, просто няма да му повярват.

Някой подсвирна, а друг се обади:

— Оттук ще излезем лесно, обаче какво ни чака там? Хооргон го е страх от вана и си пази границата. И има ухери! Ще ни премаже като гнили чавги.

— Може да се мине — каза Шооран. — Нощем. Ще хвърлим върху аварите кожи и ще минем, преди да са пламнали. Минавал съм, не е чак толкова горещо.

— Защо тогава ванът не е минал досега?

— Защо да минава? Най-много да назначи нов одонт, но и той ще се отцепи.

Всички замълчаха, обмисляха думите му. Накрая Жужигчин викна някак почти радостно:

— А, не! Добре, стигаме там, а после? Там няма къде да се скрием — нали са само пет оройхона. Бях там още когато ги откриха. И едва се отървах, когато дойде Хооргон. Казвам ви — там няма къде да се скрием.

— Няма да се крием — намеси се решително Суварг. — Ще живеем в алдан-шавара. Хооргон да се крие.

— Ти си луд бе! — викна един мъж с хлътнало от удар с боздуган чело. — Хооргон има две двойни дузини войници, а ние сме три пъти по-малко, при това половината са сакати. Ще ни избият!

— Ще намерим още хора — каза Суварг. — За такава работа хора се намират. Тръгваме вдругиден. Утре всички да се приготвят, да си прегледат оръжието, жените да съберат чавга. Ще се измъкнем, докато Моертал не може да ни обстрелва.

Никой не възрази. Всички знаеха, че ако решат, могат да останат тук или да изостанат от отряда преди да стигнат до границата, във владенията на Ууртак, за които бяха говорили отначало например. Затова спорът се прекрати и изгнаниците започнаха да се приготвят за нощувка. Шооран незабелязано се измъкна в мрака. Беше се сетил за нещо.

Доскоро, опасявайки се от нощно нападение, изгнаниците поставяха постове на подходите към оройхона си, но сега, когато Йороол-Гуй беше подгонил церегите, нападение очевидно нямаше да има и нямаше защо да слагат и постове. Което обаче означаваше, че шпионите — а сред многобройната тълпа изгнаници сигурно имаше много такива — ще тръгнат да доносничат именно тази нощ.

Шооран се спотаи близо до синора и зачака. След около половин час на фона на гаснещите облаци се очерта фигура. Беше жена. И бързаше. Е, толкова по-добре. Шооран сложи маската на лицето си и когато жената го наближи, рязко се изправи и изръмжа гърлено:

— Позна ли ме?!

Като видя надвисналата над главата й уродлива светеща маска, жената изписка и краката й се подкосиха. Шооран го очакваше и ловко я подхвана и я зашлеви по бузата, после отвори широко уста, така че да се видят острите зъби на маската, и продължи:

— Значи ме позна, нещастнице?

— Д-д-да — изхлипа жената.

Шооран насмалко да се засмее, защото я позна по гласа. За втори път хващаше една и съща шпионка! Само че тогава беше млад церег, а сега беше зъл дух, демон от шавара. Прииска му се да може да я огледа по-добре, за да може да я познае и на светло.

Но имаше по-важна работа и страшно заръмжа:

— Върви при одонта и му кажи, че ако държи да получи онова, което иска от разказвача на приказки, трябва веднага да изтегли войската си и две седмици да не смее да стъпва тук, а на суур-тесега да сложи знак — копие с цвят от туйван. Ако не направи каквото му казвам, няма да е одонт, а сянка! Разбра ли?

— Д-д-да…

— Върви тогава!

Доносницата побягна презглава към сушата, а Шооран свали маската и отиде да спи.

На сутринта на суур-тесега нямаше никакъв знак. Всъщност още беше рано: едва ли одонтът приемаше доносниците си посред нощ. А може и да я беше приел, но не й беше повярвал и все така искаше да унищожи изгнаниците и да хване илбеча. От друга страна, Моертал беше умен и дори да не повярваше в историята с духа на шавара, можеше да реши да оттегли войската си.

Шооран тръгна към лагера и когато го наближи, насреща му изтича едно момиченце — от сирачетата, прогонени на мокрото — и викна:

— По-бързо! Чаарлах умира!

През последните няколко дни Чаарлах беше съвсем зле, по цял ден лежеше и се надигаше само вечер, за да разкаже поредната приказка. Но Шооран изобщо не си беше помислял, че старецът, повече от пет дузини години обикалял мокрото, може да умре.

В лагера цареше суматоха. Всички се събираха около стареца. Еетгон, стиснал дръжката на бича си, стоеше до постелята му и гледаше всички, настръхнал да не би някой да произнесе забранената дума. Самият Чаарлах най-спокойно седеше, увит в завивките си, и като че ли чакаше всички да млъкнат, за да започне да разказва.