Многоръкият бог на далайна

Убийствата сред изгнаниците не бяха нещо необичайно, но тази жестока екзекуция ги стресна, всички се умълчаха и покорно се струпаха около синора, където вече можеше да се живее спокойно. Резултатите от покорността и послушанието им не закъсняха: за една седмица се появиха още три оройхона и тесният нос, както се изрази Чаарлах, се превърна в „благодатно блато“. И всички и бандитите, и скитниците, и събирачите на харвах, и вдовиците, прогонени от сухото — всички бяха доволни и мълчаха, и се надяваха, че ще се появи и сух оройхон. Ех, ако ги нямаше и войниците на Моертал, които застрашаваха бъдещото им благополучие…

Единственият, който очевидно беше нещастен, беше Чаарлах. Подозрението, което беше паднало върху него преди три години, вече се беше превърнало в обща увереност. Всички го гледаха с ужас и благоговение и никой освен Еетгон и Шооран не смееше да се приближи до него и да го заговори. Дори това да слушат вечер легендите, които Чаарлах продължаваше да им разказва, от удоволствие бе станало нещо като потискащо задължение, поне за повечето изгнаници. Чаарлах нямаше как да не вижда това и го преживяваше тежко, макар и да не го показваше — само дето приказките му ставаха все по-язвителни или напротив, все по-тъжни.

Вечерта след успешно отблъснатата атака изгнаниците се събраха на съвет. Те нямаха началници, всички бяха равни пред смъртта, и затова онези, които имаха какво да кажат, говореха, а останалите слушаха. Пръв взе думата един вече застаряващ мъж, казваше се Суварг. Въпреки музикалното си име, той беше избухлив и жесток и се славеше като опитен и безмилостен боец. Също като Шооран, Суварг навремето беше церег, беше се провинил с нещо пред благородния Ууртак, но вместо покорно да си изтърпи наказанието, се беше разбунтувал и беше избягал, зарязвайки на произвола на съдбата и двете си жени, и няколкото си деца. След това цяла година беше дебнал да си отмъсти на Ууртак, не беше успял, но и сега не се беше отказал от плановете си за мъст, макар и вече не толкова страшни.

— Трябва да решим какво ще правим — почна той. — Сега, когато Моертал остана без оръдия, лесно можем да пробием блокадата и да се измъкнем. Доскоро, докато тук бяха мокри земи, щяхме да направим точно така. Обаче сега? По-добро място няма да намерим никъде. Да не бяха церегите, можем да изкараме тук цяла година, че и повече.

— Ха! — обади се друг изгнаник, Шооран не го познаваше. — С церегите все някак ще се оправим, обаче Йороол-Гуй ни е заобиколил отвсякъде. Само един ловен оройхон ни е останал, останалите са опустошени. Утре като Многоръкия изплува и тук, какво ще правим? Трябва да се махаме.

— Ами ако утре или вдругиден си имаме и сух оройхон? — чу се глас.

— И кой ще го направи? — намеси се четвърти човек. — Ти ли?

— Прав си — съгласи се третият глас. — Чаарлах вече хич го няма.

— Млък, мършо — изръмжа Еетгон. — Като зогг ще те смачкам!

— Ако ще се махаме, трябва да тръгнем към Ууртак — стана старият познат на Шооран Жужигчин. — На изток сега е опасно, там се е събрала половината армия. Ванът нещо се кара със старейшините.

— Няма вече старейшини — намеси се Шооран. — Добрите братя им видяха сметката. И вече идват насам.

— Ха, само братята ни липсваха!

— Стига празни приказки! Дайте да решаваме: тук ли ще стоим, или ще тръгваме към Ууртак?

Шооран клечеше малко встрани от останалите, правеше маска от рибя кожа — сетил се беше за разказа на Топения — и сам си се чудеше защо се беше намесил. Защо беше споменал за старейшините? Само беше привлякъл излишно внимание към себе си. Бездруго мнозина го гледаха с подозрение, а той не искаше да поема ненужни рискове — нали и без това щеше да рискува, когато тръгнеше да се промъква през аварите в царството на бузестия глупак Хооргон, чиито кости отдавна бяха изгризани от жирховете, а после и през огнените блата към своята земя. Към своята огромна и пуста земя. Повече от три дузини празни оройхони, и всеки от тях можеше да изхрани и всички тези хора, и още много и много други. Само че в какво щяха да превърнат земята му? Сега, хванати в капан като зверове, те приличаха все пак на хора, но ако им дадеш свобода… от Жужигчин например би излязъл първокласен старши брат, Суварг пак щеше да стане церег, дузинник, че и одонт дори. Шооран си спомни първите изгнаници, които бяха дошли на оройхона на стареца, спомни си подивялата тълпа и стоновете на безпощадно избиваните бовери. Не, не можеше да даде земята си на хората, те щяха да я унищожат. Нали по същия начин преди много време пак изгнаници бяха заселили страната на всеобщото братство.

От друга страна, тук, в мръсотията и на ръба на смъртта, имаше и почти две дузини дечица, които не знаеха или бяха забравили какво е да си сух и които никога не бяха опитвали хлебна трева. Точно на тях беше обещал да покаже духа на шавара и точно затова правеше страшната маска. Освен това някъде там трябваше да е Яавдай, която така и не беше намерил досега.

— Не бива да тръгваме към Ууртак — каза Шооран. — Има и друго място.

Всички се обърнаха към него.