Многоръкият бог на далайна

Глава 7

Никой от наместниците на божествения ван нямаше толкова проблеми с изгнаниците, колкото благородния Моертал. След като помогна на хитрото старче Ууртак да намали земите им във владенията си, цялата измет започна да се събира на неговите земи. Права беше поговорката, че за доброто ти отплащат със зло. А още по-лошото беше, че изгнаниците не намаляваха, макар от смъртта на илбеча да бяха минали вече две години и оттогава да не се бяха появявали нови земи. Хората обаче не вярваха, че илбечът е мъртъв — нали навремето се беше спотайвал цяла дузина години. Освен това ловците и събирачите на харвах разправяха, че Йороол-Гуй се появявал прекалено често, а това означавало, че илбечът е жив.

Моертал също не вярваше, че илбечът е мъртъв. Лудата жена беше едно на ръка и историята приличаше на истина, обаче одонтът не забравяше, че някъде все още обикаля побърканият разказвач на легенди, човек, прекалено стар за обикновен изгнаник. При това разказвачът беше успял да избяга от затвора по много странен начин. Младият пазач беше задължен на Моертал за всичко и все пак му беше изменил, беше го предал. За това трябваше да има основателни причини — и Моертал много искаше да разбере какви са.

И ето че съвсем наскоро доносниците — а те бяха предостатъчно на мокрото — съобщиха, че Шооран се е върнал. Избягалият церег не беше сметнал за необходимо дори да си смени името. А няколко дни след него незнайно откъде се беше появил и Чаарлах. В цялата тази работа имаше нещо гнило и далновидният Моертал започна да подготвя наказателна експедиция. Въпросът не беше в илбеча, който най-вероятно все пак беше загинал, а в бандите нощни пархове. Моертал искаше да спи спокойно, а не да скача посред нощ, когато му докладват, че складовете са разбити и всички запаси са откраднати. Така че първата му задача беше да разгроми отрядите на изгнаниците и да накара оцелелите да треперят от ужас.

Дузините цереги често излизаха на мокрото покрай владенията на Моертал и уж между другото оставяха на изгнаниците пътища за отстъпление. Изгнаниците пък предпочитаха да не влизат в битка, а да се оттеглят. Това беше ставало много пъти: Моертал ги изтласкваше на дългата ивица мокри оройхони, издаваща се в далайна, и ги чакаше или да измрат там, или пък почваше настъпление, за да ги унищожи по-бързо. Настъпление беше предприемал впрочем само два пъти и двата пъти безуспешно, защото изгнаниците на свой ред намираха слабо място в блокадата и се изплъзваха на сухото. Правилата на тази кървава игра отдавна бяха известни на всички и затова никой не можеше да предвиди какво ще се случи този път.

Защото този път кампанията още отначало почна по съвсем различен начин. Приклещените изгнаници се спотайваха и никой не се опита да се измъкне. Човек можеше да си помисли, че на тесния нос няма жив човек, но когато Моертал прати там една от дузините, церегите се сблъскаха с такава отчаяна съпротива, че едва успяха да се оттеглят, като при това изгубиха двама души. Изходът беше да се чака и Моертал реши да го направи — това му изглеждаше най-безопасно. Но и то не донесе успех. Защото се намеси Йороол-Гуй.

Отначало, когато му докладваха, че ако се съди по звуците, Многоръкия е нападнал един от оройхоните на изгнаниците, одонтът дори се зарадва. После обаче Йороол-Гуй излезе на брега, където бяха церегите. И макар никой от тях да не загина, два от поставените на позиция ухери бяха отвлечени в далайна. Моертал цял ден не си намери място от яд, проклинаше целия свят и в яростта си заповяда противникът незабавно да бъде атакуван. За щастие церегите не успяха да изпълнят заповедта, защото властелинът на далайна заобиколи носа и нападна от другата страна, като изцяло лиши одонта от тежката му артилерия. Но пък ако я бяха изпълнили, щяха да загинат и много от тях. Като чу за това, Моертал изгуби дар слово и лечителят го отведе в алдан-шавара. Което беше лошо, защото цял ден шпионите му сред изгнаниците нямаха достъп до него. А вестите, които носеха, бяха такива, че можеха да вдигнат и умиращ от постелята му или напротив, да докарат и здрав човек до удар.