Многоръкият бог на далайна

В древни времена целият свят бил от земя, а далайнът бил съвсем малък и едва можел да диша. Нямало щастие на света обаче, защото макар да имали толкова много прекрасна земя, хората не знаели как да живеят на нея и всеки казвал на брата си:

— Това, което виждаш, е мое, и всичко друго пак е мое. И тогава хората почнали да воюват и любовта се свършила.

Най-могъщ измежду хората бил Йор — воин с плащ от черна кожа. Той вече бил завоювал половината свят и отдавна бил забравил броя на покорените от него оройхони, но алчността му била ненаситна и когато покорявал нова земя, забивал в нея копието си и казвал:

— Тази земя е моя от днес и до края на света!

Но когато Йор тръгнал да завоюва другата половина на вселената, срещу него се изправил непобедимият Гур с плащ от кожа на пъстър бовер. Той също не знаел броя на покорените от него земи, но искал да има още повече и когато завземал някой оройхон, удрял по тесегите с тежкия си боздуган, пръскал ги на парчета и викал:

— Тази земя е моя и всеки, който посегне на нея, ще умре!

И двамата се срещнали на средата на света и се погледнали с омраза. Зад гърба на всеки от тях стояли безчетни войски. Единият забил копието си в камъка, другият разбил един тесег с боздугана си и и двамата нарекли земята своя.

И почнала люта битка.

Били се месец, били се година, воините им — едните с черни, другите с пъстри плащове — умирали край тях, и никой не можел да победи. От отъпканата от краката им пръст се вдигала прах, все едно на тази земя никога не била расла хлебна трева, а открай време, била безплодна и суха като ивицата покрай аварите.

Но на опустошената от войната земя все още бил оцелял един стрък, на най-видното място стоял той, и имал две нежни зелени листенца. И казал стръкът:

— Опомнете се, хора, вижте на какво направихте земята! Вие я убивате и тя няма да може да издържи тежестта ви. Само аз продължавам да я крепя със слабите си корени. Оставете ме да израста и да стана могъщ туйван, и ще крепя земята дълго.

Но никой не чул гласа на зеления пророк и скоро тежката обувка на единия от героите го стъпкала и смазала двете нежни зелени листенца върху камъка.

И тогава светът се пропукал. Нищо вече не крепяло оройхоните заедно и те се отделили един от друг, досущ като враждуващи хора, и в пукнатините нахлула влагата на далайна. И пълководците и войските им потънали в бездната, но никой не чул воплите им сред рева на талазите.

Злото се върнало при своя родител. Йор, Гур и всичките им цереги станали ръцете на страшния Йороол-Гуй. Но и там не спрели да враждуват. Всеки, който е виждал княза на далайна, знае, че черните му ръце враждуват с пъстрите му ръце и че взаимно си отнемат плячката, макар после да я тикат в една и съща паст.

А оройхоните, където се е водила тази война, и до днес са безлюдни и покрити с огнени блата, които разделят хората, за да не могат те отново да воюват.

Така е бил променен светът и сега, когато Йороол-Гуй плува там, където навремето са се издигали оройхони, се смее и казва:

— О, хора! Тенгер ви създаде, за да ме сломите, но вие никога няма да можете да ме победите, защото прекалено много обичате да убивате. И макар на външен вид, телесно, да приличате на стареца, душата ви е моята. И затова съм спокоен и знам, че вечно ще плувам в студените дълбини на далайна.