Многоръкият бог на далайна

Шооран предпазливо надникна през вратата. Не можеше да каже какви чудеса очаква да види — но видя най-обикновен оройхон. Същите дървета като по всички други оройхони, същите ниви, същите ручеи. Не, нивите не бяха съвсем същите. Земята не беше черна, а червеникава. И тесегите бяха различни — всеки камък на оградените оройхони беше истинско съкровище. Тук не се виждаха леките шуплести камъни, с които беше свикнал от дете. Тук имаше жълтеникав огнен кремък, парчета бял кварц, тежки черни обли камъни, от които стават най-хубавите боздугани, грапави червени камъни, така високо ценени от резбарите на кост. Пред очите му беше Кръстът на Тенгер — единствената истинска земя.

Шооран вдигна един неголям камък — необичайно ярък и невероятно тежък, и без да влиза в оройхона, забърза покрай стената. Не биваше да губи време. Щом братята бяха влезли в Кръста на Тенгер, значи съпротивата беше сломена навсякъде. Надяваше се само, че дори да са разбили гарнизоните по южната граница, още не са поставили там свои постове.

За жалост не излезе така. Границата беше затворена. На новото място церегите не се чувстваха в безопасност и бяха нащрек, така че нямаше никакви шансове да се промъкне незабелязан.

И Шооран реши пак да направи същото, което му беше помогнало да стигне дотук. Вярно, сега пред него имаше не тесен провлак, който можеше да разшири само с един оройхон, а огромно огнено блато, най-дългото от останалите на света. Той се скри в купчина боклуци и почна работа. Докато строеше, никой от церегите дори не помръдна — раждането на нов оройхон беше наистина удивително зрелище, пък и едва ли много от стражите го бяха виждали, докато Шооран строеше пътя към Земята на старейшините. Щом обаче оройхонът се издигна, един от воините хукна да вика подкрепления, а останалите затичаха да оградят новата земя. Пътят покрай аварите беше свободен.

Шооран се сниши и като се стараеше да върви колкото се може по-близо до пушещите скали, тръгна напред. И чак когато излезе на откритото пространство, видя, че пътят не е свободен — един от церегите беше останал на пост. Лицето му не се виждаше заради вързаната пред устата и носа му гъба, но явно беше някой от онези, които ги бяха охранявали, и ги познаваше до един. Шооран също имаше гъба, но петната от изгарянията по челото издаваха кой е и какъв е.

— Ето ти го още един — доволно каза церегът. — И то май най-важният. Стой!

Шооран обаче изобщо не мислеше да бяга. Бичът вече пееше в ръката му.

— Нищо не съм казал — каза Шооран повече на съдбата, отколкото на противника си. — И не ме интересуват никакви проклятия. — И продължи, вече обръщайки се към церега. — Защото сега ти ще умреш.

Гъбите заглушаваха гласовете им и това беше добре дошло за Шооран, защото церегът не можеше да извика за помощ. Но той май и не мислеше да го прави — изглеждаше опитен воин и не се уплаши от бича, чийто връх свистеше невидим почти пред очите му. Съвсем тъничка жилка, мустак на парх, но способна да изтръгне копието от ръцете на врага и да среже и дрехи, и броня, и тяло. Малцина можеха да си служат така с бич, но Шооран като юноша се беше упражнявал месеци и години и сега беше доволен, че навремето е проявил такова упорство.

Церегът отдръпна копието зад гърба си, та бичът да не го заплете, с лявата си ръка смъкна от пояса си тежка кост от бовер, вързана на ремък, и я развъртя. Не можеше да удари противника си от това разстояние, но ремъкът щеше да издържи удара на бича и да го усуче. Тогава щяха да им останат само копията, а това на Шооран беше в лявата ръка и церегът щеше да има предимство.

Закръжиха по тясната площадка, изсъхналите от жегата боклуци хрущяха под краката им. Шооран удари пръв трябваше да бърза и не можеше да чака. Посегна напред с бича и в същия миг хвърли и копието, но не в защитените от бронята гърди на противника си, а в ръката, която въртеше оръжието. Церегът успя да я отдръпне, но това наруши ритъма, тежката кост безполезно увисна и без да му дава време да я развърти отново, Шооран перна с върха на бича прозрачния шлем. Той се сцепи и половинките му изтропаха на камъните, церегът залитна и замахна с копието — виждаше, че Шооран е с ризница под жанча, и затова се целеше в лицето му. Острата кост разпори кожата на илбеча покрай едното око, точно под слепоочието, но в следващия миг бичът удари незащитената вече шия на церега и крясъкът му замря в задавено хъркане.

Шооран грабна копието си и без да поглежда повече убития, хукна към Търговския оройхон. Искаше му се там да няма никого.

Гуйлах, сега командир на една от дузините, охраняващи южната граница на свещената държава на вана, беше доволен, защото службата му тук свършваше. Утре щяха да го преместят в алдан-шавара, пак като дузинник, и вече нямаше да служи на мъртвата ивица, където дори дишането беше неприятно. Дълго беше чакал това преместване, защото отдавнашната история с безумната Нарвай беше навредила на кариерата му.