Многоръкият бог на далайна

Отначало Топения се уплаши, че може да решат, че той е илбечът, но изгнаниците — всеки втори от тях беше обезобразен като него — лесно го приеха в редовете си. Водачите им — чернобрадият Суварг и младият, вечно присвил студените си сиви очи Еетгон — го разпитаха и му позволиха да живее с тях. А като разбраха, че новите земи стигат до Земята на Добрите братя, при това излизат точно там, където е каторжническият лагер, направиха набег и без да изгубят и един човек, увеличиха мощта на артилерията си деветкратно, като отнесоха не само чисто новите ухери и татаци, но и целия запас харвах. Вярно, веднага след това трябваше да вдигнат застава, за да пазят границата от бързо окопитилите се след нападението Добри братя.

Покрай цялата тази суматоха Топения беше престанал да мисли за илбеча, но появата на Шооран пак го върна към подозренията му. Ситуацията прекалено много напомняше старата приказка за братята на илбеча. Само че в приказката братята бяха петима, а те бяха останали само трима — самият той, Шооран и вечно навъсеният Куюг. Е, можеше да включи и Коайхан, но вече беше научил, че в деня, когато беше хвърлил тялото му в шавара, илбечът е бил жив и е строил земя чак на другия край на света.

Шооран и двамата дошли с него получиха земя съвсем до неговата нива. Това хем го радваше, хем го тревожеше. Защото ако утре се родеше нова земя, той щеше да знае кой я е направил и тогава проклятието на Йороол-Гуй щеше да се сбъдне, а Топения не искаше да стане така. Единственото, което се беше запазило в душата му от насажданата в главата му още от дете вяра, бяха думите на молитвата: „Яви ни славата си чрез делата на светлите си илбечи, възлюблени на благодарните ни сърца…“

След няколко дни стана нещо, което и зарадва Топения, и го накара да се тревожи още повече — отнякъде пристигна Куюг. Също като Шооран, той беше обиколил света и дойде през земите на вана. Дадоха му земя в южния край на страната и Топения почувства известно облекчение от това. Като се убеди, че Шооран и Куюг не горят от желание да се виждат, той поотделно им каза, че и Коайхан живее тук някъде — така илбечът можеше да бъде относително спокоен. И резултатът не закъсня — започнаха да се появяват нови оройхони.

По заповед на Еетгон беше разгласено, че на мокрото може да се излиза само на третия ден от седмицата — останалите дни бяха за илбеча. Топения слушаше заповедите на новоизпечените власти, мълчеше си и въздишаше наум: сега, когато земя имаше предостатъчно, всичко това беше разумно, но след две-три поколения добрите планове можеха да се изродят и новородената държава можеше да засенчи с жестокостта си всички останали страни в далайна. Всички обаче се радваха на добрия живот и чакаха още по-добър — и само той знаеше колко крехко е благополучието им.

Междувременно слухът за новите земи обиколи целия свят и стигна даже до Кръста на Тенгер и макар границите да се пазеха и от двете страни, безброй бездомници, поединично или на групи, непрекъснато идваха през огнените блата, за да намерят тук земя и щастие. Особено голям беше напливът откъм Земята на Добрите братя — самата мисъл, че може да имат собствена земя, довеждаше жителите на общините до истински възторг. И скоро вече нямаше свободни участъци, въпреки че само за месец се родиха пет нови оройхона и след раждането на всеки се появяваха нови сухи земи.

Бегълците от Земята на Добрите братя обаче не бяха забравили навиците си и макар всеки да си имаше своя нива и да си я пазеше, предпочиташе да се храни на нивата на съседа си. И тогава Топения доказа, че не само може да дрънка, но и че е слушал внимателно всяка дума, която беше чул от Шооран по време на каторжничеството им — още преди нещата да станат неуправляеми, отиде при станалия вече почти недостъпен за обикновените хора Суварг и го накара да изслуша и да разбере фъфленето му. След този разговор всеки, който биваше хванат да краде, подлежеше на сурово наказание: жигосваха го и го връщаха в Земята на Добрите братя. Топения собственоръчно жигоса с горещ нойт първата дузина престъпници. Те изтърпяха тази част от наказанието си безропотно, но когато ги прогониха оттатък защитния вал и им казаха да се махат, се развикаха и на следващата сутрин половината от тях все още бяха на мъртвата ивица — явно предпочитаха да се задушат, отколкото да се върнат в щастливите оройхони на любимата си родина.

Мярката подейства и нощните кражби почти секнаха. А когато дойде мягмарът, именно бившите жители на общините с особено усърдие започнаха да влачат от брега бодливи кости и да правят безбройни огради и плетове, осеяни с хлопки, отровни шипове и какви ли още не изобретения на свободния свят.