Многоръкият бог на далайна

Значи край. Работата е свършена, дълговете са платени. Макар че той никога не беше имал дългове — отначало нямаше какво да дава на заем, после не вземаше на заем. И все пак дълговете бяха платени. Дори на границата беше изкарал дежурството си до последната минута, а не беше избягал като Шооран — час преди смяната.

А след това беше отишъл да изпълни молбата на Шооран и беше заселил жената с детето на освободилата се земя. Отначало мислеше да им предложи да си изберат от двата участъка, но после реши, че на Шооран ще му е по-приятно сушачката да живее на неговата земя. Защото той обичаше сушачите и… е, това беше разбираемо, нали и майка му е била сушачка. А може би тази жена наистина беше онази — детето беше одрало кожата на Шооран. Тогава обаче какво се получаваше — жената идва и в същия ден Шооран решава да бяга. От друга страна, негово право си е да бяга, когато реши. Дори и да не знаеше какво беше станало вчера, пак нищо не се променяше.

Защото вчера при Топения беше дошъл вестоносец от северната граница — не истински вестоносец, разбира се, кой беше Топения, че да му пращат чак вестоносци, просто дойде един от хората, с които се беше свързал по северната граница, та да си няма неприятности. А неприятността беше страшна, макар пратеникът да си мислеше, че съобщава просто неприятна, но не и ужасна новина. Церегите на Добрите братя се бяха опитали да проникнат в страната. Много глупаво нападение, защото най-близката до границата истинска земя беше на цели четири оройхона от нея, а дотам имаше само суха ивица, лесна за минаване, но незаселена и без никаква ценност за нападащите, обаче затова пък и лесна за отбраняване. На нея можеха да ги спрат дузина по дузина пъти. И така и беше станало — ухерите ги бяха спрели още преди да излязат на сухата ивица и церегите на Добрите братя бяха избягали, като бяха оставили петима мъртъвци. От защитниците беше загинал само един. Но този един беше Куюг.

Вечно навъсеният каторжник беше продължил да живее сам и на новите земи. Не си беше създал семейство, не беше искал земя и изобщо, ако не се броеше палатката му, вдигната на сухото в опасна близост до аварите, можеше да се каже, че дори и в страната на изгнаниците има изгнаник, поне един. От време на време Куюг отиваше на някой от плодородните оройхони, заселваше се при някоя самотна жена и живееше с нея седмица, че и месец, обработваше нивата й, помагаше в домакинството, похапваше до насита, а после, без да каже нито дума, изчезваше в деня, когато съответната жена най-после решаваше, че на самотата й е дошъл край.

Единственото, към което Куюг се отнасяше отговорно, бяха дежурствата на границата. Той излизаше на самия ръб на огненото блато и се вглеждаше в пушеците, и щом видеше фигури с копия, лицето му засилваше от радост и той развърташе оръжията си — два тежки, истински камъка, вързани на дълги ремъци. Церегите на Добрите братя отстъпваха, без да се осмелят да влязат в битка, но той нямаше право дори да стреля след тях, защото никой в свободната страна не искаше да става сушач и харвахът беше малко. И накрая Добрите братя явно бяха решили, че ухерите изобщо не са заредени и бяха атакували открито. Резултатът беше: трима убити от изстрелите на ухерите и двама от Куюг, който беше изскочил срещу нападателите.

Но човек, дори да има добро оръжие, не може да се сражава сам срещу мнозина.

И другарите на Куюг го бяха изнесли на сухото, а после бяха пратили, един от младите воини да докладва на Суварг за нападението — по-точно за това, че им се е наложило да стрелят. Пратеника пък не го беше домързяло да претича през още два оройхона, за да разкаже всичко и на Топения. Точно по този начин той научи, че от едновремешните чудотворци живи са останали само двама.

Всеки, решил да намери илбеча, трябваше да избира от един от четиримата: Топения, Шооран, Куюг и изчезналия Коайхан. Всеки от тях беше странен човек и спокойно можеше да е илбечът. Шооран и Куюг трябваше да избират от трима — те вярваха, че Коайхан е жив и се крие някъде. На Топения му бяха останали два варианта. И ако утре някъде по крайбрежието се появеше нова земя, двата варианта щяха да се сведат до един — той щеше да знае, а това означаваше смърт за илбеча. От друга страна, ако илбечът беше загинал във вчерашното сражение, какъв беше смисълът да живее?

… възлюблени на благодарните ни сърца…

Топения цял ден наблюдава Шооран. Не му се говореше и мълчеше потиснато, но го наблюдаваше, мислеше и се мъчеше да разбере. Макар че какво толкова имаше за разбиране? Отначало Шооран беше спокоен — явно не знаеше нищо, — а после внезапно реши да бяга. От кого да бяга, от жената с детето ли? Тя с нищо не го застрашаваше — ако беше решил, просто нямаше да я пусне в страната и тя щеше да умре. Ако ли пък жената не беше опасна, тогава защо да бяга?