Многоръкият бог на далайна

Другите каторжници като по команда се нахвърлиха върху падналия церег и почнаха да го тъпчат. Шооран грабна копието му от земята и викна:

— Да бягаме!

На близкия суур-тесег зави раковина.

Не можаха да излязат дори от сухата ивица. Дузина и половина въоръжени само с куки каторжници не можеха да окажат никаква съпротива на добре обучения, добре въоръжен и значително по-многоброен противник. Няколко каторжници бяха убити, другите бяха вързани и отведени в лагера.

Съдът беше кратък. Повиканият от алдан-шавара старши брат изслуша разказа на пропуснатия в суматохата и поради това оцелял оръжейник и се обърна към бунтовниците.

— Възлюблени братя! — След това обръщение обикновено следваше бой. — Не ви обвинявам и не ви осъждам. Кой съм аз, та да осъждам някого? Само вечният Тенгер може да съди хората за делата и помислите им. Аз ви прощавам. Но, братя, вие и сами разбирате, че днес сте се поразгорещили и че трябва да ви поохладим. На всички по шест, на подстрекателите — по дузина.

Подстрекателите бяха Шооран, Куюг и Топения.

Шооран не се самозалъгваше по въпроса за прощаването. Ясно му беше, че тази прошка е като надеждата да оцелееш бос в шавара. Не знаеше само на дузина какво са ги осъдили, но не попита събратята си по нещастие. И без това скоро щеше да научи. Не се разкайваше за това, което беше направил. По-късно може би щеше и да съжалява, по сега само му беше мъчно, че всичко свършва така нелепо.

Поведоха ги през сухия оройхон към далайна. По пътя към тях почнаха да се присъединяват много хора и скоро се струпа цяла тълпа — зрелището очевидно щеше да е интересно. На края на оройхона всички като един спряха, заизваждаха обуща и почнаха да се обуват. Шооран се подсмихна — как може иначе да стигнеш до далайна по време на мягмара? А трябва да стигнеш, защото без кост не се живее. Каква нужда обаче имаше от закон, който не се изпълнява? Е, може би просто всички да са виновни пред закона.

Мокрият оройхон беше ъглов. И на него се издигаше топачка.

Всичко му стана съвсем ясно.

Съблякоха осъдените голи и ги вързаха за костени кръстачки, забити на брега, така че и те да могат да наблюдават процедурата.

Старшият брат излезе напред и каза:

— Ние не ви осъждаме, братя, ние ви обичаме и се молим да се поправите. Днес обаче сте се разгорещили и трябва да се охладите. И нека грехът се върне при онзи, който го е породил!

Далайнът тежко полюшваше ледената си влага.

Заведоха първия възлюблен брат при топачката и го вързаха с въжета под мишниците. Топения, който беше разпънат до Шооран, долепи обезобразената си буза до рамото си да запуши дупката и изфъфли малко по-ясно:

— Шеш пъти ше трае. Може да ошелее шовек. Аш нали ошелях. Когато те потапят, шше ше швиеш, а като те вадят, шше ше тръшкаш, та да иштършиш ълковете. И пошле пак веднага трябва да ше швиеш на кълбо. Важното е да ши шпашиш мъжештвото. Не ше ше ти трябва повеше, обаше беж него ши швършен — умираш. А бе шеш пъти бива. Обаше цяла дужина — това ши е шмърт.

— Млъкни — изръмжа разпънатият отляво на Шооран Куюг.

Топачката заскърца и почна да се навежда към далайна. Вързаният за върха й каторжник сви крака към корема си. Може би го правеше инстинктивно, а може би знаеше какво трябва да направи, понеже беше гледал как топят други. Топачката се навеждаше все повече и повече.

— Неее! — изкрещя нещастникът и в следващия миг потъна в далайна.

Все така бавно адският механизъм започна да се изправя и скоро човекът се показа над повърхността. Гърчеше се, размахваше ръце, риташе и крещеше. Един впил се в плътта му ълк отхвърча, падна на камъните и заподскача, раззинал пълната си с остри зъби уста. Топачката пак започна да се спуска.

— Няма да ошелее — каза Топения с тон на познавач. — Не ушпя да ше швие.

След третия път осъденият вече не крещеше и не се гърчеше. Беше увиснал в примката и само изпохапаните му ръце леко потрепваха. И все пак продължиха да го топят.

На шестия път го потопиха вече съвсем мъртъв. И той потъна и не се показа повече, защото нещо мощно дръпна въжето, нещо в механизма на топачката изпращя и тя се изкриви на една страна. После въжето внезапно се охлаби и изсвистя във въздуха. На края му нямаше нищо.

Тримата палачи угрижено заоглеждаха повредената машина. Събралите се зяпачи се развикаха и почнаха да сочат към далайна. Там, над тежките талази, се появи нещо, подобно на ограда от костени харпуни и сива кожа — плавник, който вдигаше пенести вълни. Беше маарах — огромна риба, желан дар по време на мягмара, а сега смъртна опасност. И явно не мислеше да си ходи.

— Никой няма да ошелее — каза Топения. — Вшишки ни шше ижяде. Виш шамо как обикаля.