Многоръкият бог на далайна

— Където ши шшеш. Тук при наш е швобода. — И се обърна и пак почна да рови за чавга. После, без да се обръща, каза: — На тукашните оройхони няма такава шена. Вшичките ги пожнавам тука.

— Ами я ми кажи — почна Шооран, — какви са ви обичаите?

И не дочака отговор, защото в същия миг иззад тесегите изскочиха половин дузина въоръжени мъже и се чу вик:

— Стой! Какво правите тук?

— Ах, доблешни шереги! — викна едноокият. — Какво ишкате от двамина иштошшени штранничи? Погледнахме да ши пошинем…

— Млък, недотопен такъв — викна началникът на церегите. — Ти си ми ясен. Обаче тоя откъде се е взел, от далайна ли? — Той посочи Шооран и нареди: — Претърсете го!

— А, не! — Шооран стисна харпуна си.

Най-близкият воин го удари с копието си в гърдите и той залитна. Заболя го, но ризницата го спаси — и в следващия миг Шооран се беше привел и можеше да прониже нападателя си в гърдите, но все още се надяваше нещата да се уредят мирно и само изби копието от ръцете му с дръжката на харпуна, отстъпи една крачка и каза:

— Не съм враг. Какво искате от мене?

Отговорът беше още един удар — изотзад, в тила.

Вързаха го, взеха му торбата, смъкнаха му жанча и видяха, че е с ризница.

— Аха! — доволно се засмя командирът на церегите. — Позната изработка. Какво правиш толкова далече от границата?

Шооран мълчеше. Главата му се пръскаше от болка.

— Търши някаква шена — обади се едноокият угоднически. — Рашпитваше ша някаква шена.

И както се кланяше и приклякаше, внезапно понечи да побегне, но един от церегите го спъна с копието си и той пльосна в нойта.

— Къде си тръгнал бе? — засмя се дузинникът. — Закъде бързаш толкова?

— Пушнете ме, нишшо не шъм направил — захленчи едноокият.

— А кой ядеше чавга, а?

— Не шъм аш! — кой знае защо, се уплаши едноокият.

— Той беше, той беше, тоя дяволопоклонник!

— Не лъжи, видях те. Хайде да тръгваме, момчета, свършихме обхода.

В утринната мъгла дрезгаво изсвири раковина и сухата ивица се размърда. Каторжниците почнаха да стават, да изтръскват дрехите си, на които бяха спали, да ги навличат и да тръгват да се строяват за молитва. Виж, с това Шооран изобщо не можеше да свикне. Странно му беше да гледа как десет дузини здрави мъже коленичат и повтарят подир старшия брат:

— Всеблаги господи, създателю на водите, земната твърд и небесната мъгла, о, вечни Тенгер! Благодарим ти за деня, в който ни остави живи, молим те да ни оставиш живи и утре и да ни дадеш живот вечен на светлия си алдан-тесег. Опази ни с могъщата си десница от многоръкия Йороол-Гуй и злините му. На теб се молим и на тебе се уповаваме, понеже няма друг бог освен тебе. Яви ни славата си чрез делата на светлите си илбечи, възлюблени на благодарните ни сърца… — каторжниците мънкаха думите на молитвата и илбечът я повтаряше заедно с тях — … вовеки веков и докато съществува далайнът.

Не, не можеше да приеме това. Гадеше му се.

Храна сутрин не се полагаше, веднага след молитва ги изкарваха на работа. Едни — с пранги на краката и под строга охрана — отиваха на мокрото за нойт. Работата не беше тежка, но пък беше опасна, защото какво щяха да правят, ако излезеше Йороол-Гуй? Как щяха да бягат с пранги на краката?

Другите, и Шооран беше с тях, варяха ухери. Наливаха в качените на аварите костени казани смърдящия нойт, хвърляха в него натрошените черупки на събраните по мягмар твари, изсушени ълкове, омотан на кълбета и негоден за нищо друго косъм и всякакви други хитинови боклуци, кашляха и се задушаваха, бъркаха сместа и когато хитинът се разтваряше, смъкваха казаните от огъня и изливаха гъстата маса в огромна, издълбана направо в скалата вана. След което идваше ред на майсторите, също впрочем каторжници. Над ваната се издигаше странно съоръжение, високо почти три човешки боя. Беше направено от кости и затова приличаше на скелет на някакъв невиждан, изправен на задните си крака звяр. Това беше „топачката“. На нея на дебели въжета — не хитинови, разбира се, а сплетени от слама — висеше тежък, огладен и полиран до съвършенство дънер. От горещия нойт дървесината беше почерняла и лъщеше, понеже беше намазана и с мазнина от жирх. Работниците си подвикваха, топачката се спускаше и дънерът бавно потъваше в каменната вана. После, още преди да затлее, го вдигаха и го потапяха в друга вана със студена вода. После пак идваше ред на нойта — и пак на водата. И постепенно върху дънера се образуваше хитинова кора. След седмица потапяне и охлаждане тя достигаше необходимата дебелина и тогава я подсушаваха, изрязваха я от единия край, вадеха дънера и заготовката отиваше при оръжейниците, за да направят бъдещия ухер.

Топения — всички наричаха точно така първия човек, когото Шооран беше видял в тези земи — беше нещо като майстор на топачката: крещеше и навикваше всички и от дупката в бузата му хвърчаха слюнки. Когато за пръв път видя ваната, Шооран отначало си помисли, че едноокият сигурно е паднал в нея, но пък човек не можеше да издържи в горещия нойт дори и секунда — значи най-вероятно беше получил прозвището си заради професията си.