Многоръкият бог на далайна

Първият човек, когото Шооран срещна в Земята на Добрите братя, без съмнение беше изгнаник — и още от пръв поглед си личеше, че всички приказки за щастливия живот в тази далечна страна са измислици. Дори сред изгнаниците обаче Шооран рядко беше виждал толкова ужасно обезобразен и осакатен човек. Целият беше белег върху белег и рана върху рана, раните се сливаха на места в дебела червено-кафява кора. Единственото му око гледаше злобно изпод възпаления подут клепач, на мястото на другото имаше гноясала рана, а под нея — кървяща язва, направо дупка в бузата му.

Човекът клечеше, ровеше чавга със стъбло от хохиур и щом изровеше нещо, веднага го лапваше, като затискаше дупката в бузата си с ръка и между пръстите му се стичаше и сок от чавга, и лиги. Пръстите на ръката бяха само два и затова тя приличаше на щипка.

Е, все пак трябваше да може да му каже нещо за тази страна. Дори да го помислеше за шпионин, едва ли щеше да тръгне да донася на някого, пък и никой не би седнал да го слуша.

— Здрасти — каза Шооран. — Има ли чавга?

Непознатият се стресна, подскочи, после приклекна в нещо като поклон и белезите и раните му се сгърчиха в гримаса, която може би трябваше да изобразява усмивка.

— Ждравей, доврий шовеше! — Въздухът излизаше със свистене през бузата му, скитникът нямаше и предни зъби и беше почти невъзможно да се разбере какво казва.

— Как се казваш?

— Жвинете — изфъфли уродът и се наведе с ръце на гърдите.

И в следващия миг нападна.

Шооран изобщо не очакваше нападение, при това с лявата ръка, в черния дроб, и макар да успя да отскочи, ножът все пак проби жанча му и ако не беше ризницата, щеше да го прониже. Плетената хитинова ризница обаче издържа удара, ножът отскочи и след две секунди нападателят беше обезоръжен.

— Глупак! Какво искаш, да те убия ли?!

— Жвинявай, драги. Штрешнах ше.

— Какво? — не го разбра Шооран.

— Ми жприкажва ме жведнъж и ше штрешнах. Жвинявай.

— Кой си ти? Само не ми вади друг нож.

— Жвинявай, жважаеми, аш шамо…

Не беше ясно нарочно ли го прави, или наистина не може да приказва ясно, но Шооран извади от торбата си лепенка, подаде му я и каза:

— Залепи си бузата и приказвай като хората. Стига си се правил на хваната тукка, нищо не ти разбирам.

— Ше ко да ми жажбижаш, не вижжаш ли, че съм топен? — озъби се човекът и дали от яд, дали защото му беше омръзнало да се прави на шут, заговори почти разбираемо: — Ко щеш, връжвай ме, ко щеш — рашкарвай се!

— Не виждаш ли, че не съм тукашен бе! — избухна Шооран. — Нищо не знам за страната ви! — И в следващия миг се сети, че тук, на края на оройхоните, няма откъде да се вземе чужденец, така че продължи, без впрочем да сменя тона: — Трета нощ се промъквам из земите ви, целите ги минах — и нищо не разбирам!

Изгнаникът подсмръкна, нагласи лепенката на пробитата си буза и каза вече доста ясно:

— Жначи ши от Жемята на штарейшините? Що не кажа веднага?

— Ти пък като ме слушаше — навъси се Шооран.

Едноокият разгъна постелката си, седна и попита:

— Кво ишкаш да ти кажа?

— Всичко. Как живеете тука?

— Добре. Обичаме се. До шмърт.

— Това го разбрах вече — Шооран бръкна в дупката на жанча си да провери дали ризницата не е пробита. — Кой ви управлява?

— Никой. Ние шме равни. Вшички хора ша братя, само че едни ша по-умни, а оштаналите ша глупаци.

— Добре де, а всичко това чие е? Видях ви нивите от суур-тесега. Огромни са. Чии са?

— Обшши. Вшички работим жаедно.

— Ясно — каза Шооран, като си спомни какво му беше разказвал Енжин за Земята на старейшините. — Обаче кой яде? Месото не стига за всички, нали?

— Вшички ядем по мънишко. Ма не мешо, ражбира ше. Мешото и туйваните ша жа черегите. Жа оштаналите оштават шамо оштатъците.

— Толкова ли сте много на вашите оройхони? — учуди се Шооран. Докато беше гледал сухия оройхон, не му се беше видял пренаселен.

— Много шме, много.

— Повече от тройна дузина?

— Ааа, не. Толкош не мош ше ишхраним. По-малко шме.

— Добре, стига — каза Шооран. Нищо не можеше да разбере. — Ти защо си тук? Разбойник ли си?

— Нали ти кажах, ше шъм топен. — Странната дума прозвуча и като определение, и като име. — При наш няма жажбойниши.

— Виж какво — премина Шооран направо към въпроса, който го интересуваше. — Търся един човек… една жена. Дошла е във вашата страна преди година. Кажи ми къде мога да я намеря? Къде да я търся?

— Ние не обишаме шужженшите. — Той въздъхна. — Млада ли е?

— Да. И е красива.

— Тогава може да ша я вжели в някоя обшшина за обшша жена.

— Как така? — настръхна Шооран.

— Нали ти кажах — тук има ржавенство. Мъшете могат да имат много шени, пък шените да не са по-лоши? И те могат да имат много мъше. И ако ше е шъглашила да вжеме вшички мъше от обшшината жа шъпружи, шше я вжемат да шивее ш тях.

— На това не му се казва жена, ами… — Шооран спря. Тя няма да е съгласна. Освен това чака дете… чакаше де, вече трябва да е родила.

— Ш дете никъде няма да я вжемат. Ш дете й оштава да върви шамо на алдан-тешега.

Шооран се зачуди какви ли са представите на Добрите братя за задгробния живот, помълча и попита:

— Добре де, къде все пак да я търся?