Многоръкият бог на далайна

Тревожеше го и чувството, че животът му всъщност е сън, че нищо не се е случило в действителност и че след раздялата му със стареца той живее съвсем сам. Уплашен, че губи ума си, Шооран си разказваше на глас живота си, после вадеше картата и до безкрай мереше разстоянията и пресмяташе колко още остава до Земята на Добрите братя. Излизаше, че не е чак толкова много — беше минал повече от половината от пътя и ако построените от него оройхони се наредяха в линия по два, вече щеше да е стигнал целта си. Но макар това да не беше достатъчно, „Земята на Шооран“, както той си я наричаше, ставаше все по-голяма и по-дълга, за да я премине му трябваше цял ден, така че накрая Шооран се премести на друг сух остров, при друго поле с хлебна трева.

Вече беше построил шест и половина дузини оройхона. Ако можеше да се вярва на легендите, само великият Ван беше направил повече през живота си, но пък Ван беше живял дълго и го славеха от поколения.

Когато животът в самота взе да му става навик, се появи друг проблем — какво да прави, когато си почива, но не спи. Защото човек не може да работи без почивка и вечер, когато нямаш сили да построиш нов оройхон, когато ръцете ти сами изпускат сърпа или недоправеният харпун те отвращава — какво тогава? Тогава би трябвало да седиш, облегнат на някой тесег, да гледаш в далечината и да си бъбриш с някой съсед или пък да слушаш под акомпанимента на сувага дългите-предълги заплетени истории на някой отбил се на оройхона ти разказвач.

Шооран нямаше семейство, нямаше приятели, нямаше съседи. Но имаше простор, зрееща нива и най-важното — много свободни вечери. И той си направи суваг. Изпили зъбите на една извита рибешка челюст, сплете струни от жив косъм, опъна ги на зъбите — и започна редовно да тревожи червената вечерна тишина със звънтенето на трептящите струни. Често седеше и пееше чак до зори, а после ставаше и тръгваше към далайна.

Един ден го завари кипнал и покрит с пяна. Беше дошъл мягмарът. Шооран се беше надявал да измине този път за месец, а ето че беше минала цяла година, че и повече. Вдругиден щеше да направи дузина и половина години — точно толкова, на колкото беше излъгал, че е, когато се наемаше на служба. Шооран се върна в бивака си, седна на брега на потока, наведе се над водата и се вгледа в отражението си. Вече можеше да каже, че е на две, че и на три дузини години, но пък нито един одонт не би го взел във войската си — с белезите от нойта и пламъците по лицето си приличаше на изпаднал изгнаник, подарените му от Койцог дрехи бяха станали на дрипи, вместо церегските си обуща носеше някакви груби цървули… Да, дори Яавдай може би нямаше да го познае… А той нея?… Беше минала цяла година, че и повече. Яавдай отдавна трябваше да е родила, а той дори не знаеше какво е детето им — момче или момиче. Ако беше момче, той щеше да го нарече Шооран, а ако беше момиче… за момичето да реши Яавдай. В името на Йороол-Гуй, що за глупости! Та детето отдавна си имаше име, вече сигурно го различаваше от другите думи, сигурно си обръщаше главичката, като го чуе, сигурно се усмихваше… Проклет да си, Тенгер, с какво успя да излъжеш Яавдай, с какво успя да я изплашиш, старче гадно, че тя ме напусна? Жалко, че не мога да те сграбча за гръкляна, щях да го стисна по-силно и от Йороол-Гуй!

Шооран размаха юмрук срещу белезникавата небесна мъгла и си взе харпуна. Щом тази седмица нямаше да може да строи, можеше да отиде на по-старите оройхони, да хване някоя и друга тукка и да си направи обуща.

За седмицата на мягмара Шооран обнови дрехите и оръжията си, запаси се и с продукти, скри дори запаси на няколко места — не му се искаше да се повторят дните, когато му се беше наложило да се бие, за да възвърне собствените си вещи. Страната на Добрите братя, за която той знаеше дори по-малко, отколкото за живота на алдан-тесега, вече беше близо и той искаше да стъпи на островите й добре въоръжен.

Напоследък, когато погледнеше картата, го измъчваше мисълта накъде да върви. Земята на Добрите братя беше съвсем близо на изток, до нея оставаха само три оройхона. Там обаче сигурно щеше да се озове в гъсто населена местност и появата му, по-точно появата на нова земя, нямаше как да не бъде забелязана. А Шооран не искаше да го видят всички. Нещо в самото име на тази страна дори събуждаше недоверието му — прекалено категорично заявяваше това име, че всичко по тези земи е наред, че едва ли не самият алдан-тесег е в тях.

Ако минеше покрай Стената на Тенгер, можеше да стигне незабелязано до вероятно пустинните крайни земи, но този път беше прекалено дълъг и щеше да му отнеме месеци. Освен това първият път разцепваше далайна на две и на Шооран страшно му се искаше да разбере какво ще направи Йороол-Гуй при това положение и възможно ли е изобщо да се раздели далайнът.

И щом мягмарът свърши, Шооран тръгна на изток.