Многоръкият бог на далайна

Такъв стълб пушек не се беше издигал към облаците още от самото сътворение на света. Дори онова, което бе станало, когато навремето Многоръкия се беше пържил на аварите три дни, докато беше преследвал Енжин, не можеше да се сравни с днешното. Защото тогава той се беше покатерил на пламтящите камъни само дузина крачки, а сега беше върху тях целият, беше се пльоснал на целия оройхон.

Ужасен вопъл огласи цялата околност. Не крещеше богът, богът мълчеше, крещяха нажежените камъни, и се пукаха от заливащата ги влага и съскащата по тях студена кръв. От пукнатините бликаше лава, аварите застиваха в уродливи извивки и се пукаха отново. Свистеше пара. Пушеците се виеха като смерч; сплетените във въздуха огромни ръце приличаха на огромен бушуващ пожар.

Йороол-Гуй не беше получавал такъв удар още от времето на битката за алдан-тесега. Никакви залпове на ухери не биха могли да му нанесат такива вреди. Богът на ледените дълбини се сблъскваше със стихия, чиято мощ бе сравнима единствено с неговата собствена мощ, защото също като него, аварите бяха неизтощими и макар да се пукаха, само бълваха все по-горещ и по-горещ огън.

И като губеше безброй ръце и огромни късове плът, Йороол-Гуй се смъкна от негостоприемните тесеги и потъна в дълбините. Ако можеше да види врага си в този момент, Шооран щеше да си помисли, че тялото на Йороол-Гуй е намаляло почти наполовина. Но Шооран не виждаше нищо — беше вдигнал ръце пред очите и носа си давеше се и кашляше, и бягаше, за да се спаси от отровния пушек.

Йороол-Гуй не се показа цяла седмица.

За тази седмица Шооран построи десет оройхона, изтощи се до краен предел и едва се влачеше. Напетият млад церег се беше превърнал в покрита с морави следи от изгаряния изтощена сянка. Така че когато на сутринта на седмия ден далайнът заклокочи, за да възвести, че властелинът му идва, Шооран дори не се уплаши — а и нямаше защо да се плаши. Единственото, което искаше, беше да си почине.

Нямаше защо да се плаши, защото десетте оройхона, разположени по два, изграждаха дълга суха ивица, може би не съвсем пригодна за живот, но затова пък съвсем безопасна. И Шооран просто легна на другата си страна и въпреки че вече се съмваше, се прозя сладко и заспа, заслушан в плясъците на Йороол-Гуй. Спа повече от едно денонощие и когато се събуди, видя, че Йороол-Гуй не си е отишъл, а го чака, покатерил се на суур-тесегите на последния оройхон.

Шооран прекара деня в безцелни разходки по сухата ивица. През това време Йороол-Гуй мислеше за вечното.

На следващия ден водата свърши и Шооран отиде на оройхона, който беше най-отдалечен от Йороол-Гуй, да потърси чавга, но земята беше още съвсем млада, чавгата още не беше узряла и той не можа да изстиска вода от мъничките й грудки. Вярно, можеше да се върне при Койцог, който сигурно щеше да му даде и вода, и сладки питки, и сушен наъс, но не искаше да минава през огненото блато, при положение че Йороол-Гуй беше толкова близо. Там просто нямаше да има къде да се скрие.

И Шооран реши да прогони Многоръкия. Мина по синорите на най-далечните от Йороол-Гуй оройхони, излезе до далайна и почна да строи. Беше се стегнал в очакване на болезнения удар, който щеше да получи, когато Йороол-Гуй започнеше да руши недовършената земя, но Многоръкия не помръдна и новият оройхон се издигна и се втвърди без проблеми. На следващия ден Шооран, измъчван от жажда (вече два дни не беше пил нищо), непредпазливо отново се захвана да строи. Промъкна се към гиганта и издигна още два острова. Сега трите оройхона прикриваха достатъчно суша, та един от предните оройхони да стане чист. И Шооран зачака водата. Тя бликна от пукнатините на буйни фонтани, мътна, все още смесена с нойт. След няколко минути ручеите и потоците изсветляха, калта се отмиваше към границите и се настилаше по полетата в плодотворен пласт. Шооран — досущ като първия бовер на пуст оройхон — се плискаше в един от потоците, пръхтеше и сам се ругаеше, че не е построил сух оройхон по-рано. Защото на сух оройхон можеше да е съвсем спокоен. Вода вече имаше предостатъчно, а храната щеше да му стигне, докато покара хлебната трева. Стръкчетата й тънки и нежни — ставаха за ядене, макар че обикновено никой не ги използваше така разточително.

Йороол-Гуй не реагира и на тези оройхони. Нещо го беше погълнало изцяло — може би мисли за вечността, може би за нещо друго. И ако не бяха ръцете му, безспир продължаващи безсмисленото си търсене, човек можеше да си помисли, че безсмъртният бог най-сетне е издъхнал за радост на всичко живо.

Положението, меко казано, ставаше странно. Никой не знаеше колко дълго може да издържи Йороол-Гуй на сушата. Изглежда, това време беше неограничено.